Катрин Кер - Магия за мрак

След малко, когато Родри отиде да донесе още пиво, любопитството я захапа още по-силно и я принуди да се предаде.

— Знаеш ли — рече тя. — Един път прекарах дълго време на западната граница на Елдид.

— Така спомена и Невин.

— Да не би случайно името на баща ти да е Девабериел?

— Така е наистина. Чудно, че го знаеш!

— Е, само предположих — намери удобна лъжа. — Тогава един елф на име Дженантар спомена между другото, че негов познат имал син, който бил гертдин, та си помислих, че едва ли ще има двама, които да са половин елфи.

— В името на боговете, имаш остри очи! Е, сега, след като откри така изкусно родителя ми, ще трябва да призная, че наистина съм син на почитаемия бард, колкото и това понякога дълбоко да го смущава. Между другото познавам Дженантар добре. Надявам се да е жив и здрав. Не съм бил в земите на елфите от… о, две години вече.

— Последния път, когато го видях, всичко беше наред.

„Така значи — помисли тя, — обзалагам се няма представа, че Родри му е брат.“ Стана й мъчно, защото знаеше, че никога няма да може да му каже истината, а ще трябва да си държи езика. Наистина щеше да е най-добре Родри да вярва, че е от рода Мелуейд заради себе си, а и заради Елдид.

По-късно същата вечер, когато отидоха в плевника да спят, Саламандър тръгна с тях, за да си кажат нещо насаме, както заяви той. Когато чу какво иска да знае, Джил се почувства много щастлива, че е бил достатъчно разумен да не споменава за това в кръчмата.

— Контрабандисти на опиум ли? — рече тя. — В името на пъклото, не ми казвай, че си толкова глупав да употребяваш такова нещо.

— Да не съм луд — отвърна Саламандър. — Невин ме помоли да му помогна да ги проследи, та помислих, че Дън Мананан ще е подходящо място, откъдето да започна.

— О, тукашните момчета няма да се докоснат до такава стока. Видиш ли, главатарите на контрабандистите имат известно чувство за чест.

— Е, значи приключихме с това. Имах дяволски късмет да ви срещна, защото, колкото и да съм сладкодумен и езикът ми да е златен, много се чудех и все не успявах да измисля какви въпроси да задавам.

— А зададеше ли каквито не трябва, щяха да ти прережат гърлото.

— Хрумна ми такова нещо. Виж какво, Джил, от онова, което Невин ми е казал за теб, знам, че си пътувала навсякъде из това кралство и си била на много странни места. Имаш ли някаква представа кой купува гадния дестилат от макове?

— Най-вече съдържателите на бардаци. Използват го да държат в подчинение момичетата си.

Саламандър подсвирна под нос. Родри слушаше, сякаш не можеше да повярва, че тя го казва.

— Никога не съм го знаел — рече той. — А ти откъде знаеш?

— Татко ми каза, разбира се. Той все ме е предупреждавал за номерата, които използват, за да се подмамват момичетата в бардаците, та да не им се хващам. Според него се случвало навсякъде, но най-често в Кермор.

— О, в името на черния задник на Адовия властелин! — възкликна Саламандър. — През цялото време ни е било под носа! Когато видя отново Невин, трябва да му кажа, че сребърните кинжали знаят много неща, които си струва да се научат.

Образът на Невин, който се носеше над огъня, изглеждаше така изненадан, сякаш някой беше го залял със студена вода.

— Не бих се сетил за това и хиляда години — мисълта на стареца дойде, носена от вълна на изумление. — Това е гадно и безбожно! Е, аз съм почти в Елдид. Смятам да си поговоря надълго с нашия Кълин.

— Струва ми се разумно да го направиш — отвърна в мисълта си Саламандър. — Аз пък ще се върна в Кермор, ако искаш.

— Чудесно, но не предприемай каквото и да е или не споменавай нищо, докато не ти кажа. В тази търговия са замесени убийци, както и черният деомер, та ще трябва да пипаме внимателно и да залагаме капани хитро.

— Точно така. Нали знаеш, че някои бардаци са тайна собственост на хора със значително влияние.

Мисълта на Невин прозвуча като вълче ръмжене.

— Без съмнение! Е, ще видим какво можем да направим. Благодаря ти, момче. Това е много интересна новина.

След като прекъснаха връзката, Саламандър изгаси с махване на ръка огъня в мангала. През прозореца на стаята му в хана се промъкваше светлината на зората. Погледна навън и видя долу Джил и Родри да оседлават конете си. Побърза да нахлузи ботушите и слезе да се сбогува с тях. Не можеше да каже защо, но не беше виждал човек, когото да хареса при първата им среща толкова, колкото Родри.

— Доколкото разбирам, потегляте на крилата на зората — рече той.

— Да — отвърна Родри. — Оттук до Ир Аудглин ни чака дълъг път.