Катрин Кер - Магия за мрак

— Виж какво — рече тя, — можем да тръгнем на изток към Ир Аудглин. Това лято там трябва да има сражения.

— Вярно казано и е дяволски по-близо от Кергоней. Да минем ли направо през граничните възвишения?

Джил беше готова да се съгласи, тъй като пътят през планината беше по-кратък, отколкото ако свърнеха на юг и поемеха покрай брега, но внезапно усети как невидима ръка й затвори устата и я накара да замълчи. Инстинктивно и без да има някакво обяснение, тя разбра, че преди да отидат в Аудглин, трябва да тръгнат към Дън Мананан. „Отново деомер, проклет да е!“, помисли тя. За момент понечи да се бори срещу него. Дяволите да го вземат, щом решат, могат да минат през възвишенията, но осъзна, упорито и със страшна сила, че в Дън Мананан ще се натъкнат на нещо важно.

— Чу ли ме какво казвам? — сопна се Родри.

— Чух. Извини ме. Ъ, виж какво, любов моя. Искам да тръгнем по крайбрежния път. Зная, че е по-дълъг, но… ами… има нещо, което искам да попитам ковача Ото.

— Много добре тогава. Но ще имаме ли достатъчно пари да тръгнем по по-дългия път?

— Ще имаме, стига да поемеш онзи керван. Те ще минат по крайбрежния — сложи ръце на раменете му и се усмихна. — Моля ти се, любов моя, а?

— По дяволите, аз не…

Тя спря възраженията му с целувка.

— Е, добре тогава — рече с въздишка той. — Отивам веднага да се срещна с онзи търговец.

Той тръгна, а тя остана да отпива от чашата си, чудейки се как странната мисъл й е дошла наум сама. Чудеше се също така защо й се поддаде, но на това имаше лесен отговор — чисто любопитство. Ако не отидеха в Дън Мананан, щеше вечно да се чуди какво ли е имало там.

Върховният крал би се вбесил, ако открие, че неговите благородни васали си имат работа с бардекски опиум. Затова онези от тях, които бяха придобили опасния навик, никога не му се отдаваха в неговия дън. В град Дън Девери имаше луксозен хан, чийто горен етаж беше отделен за благородни клиенти, които по някакви свои причини имаха нужда от стая. Много красиви момичета от града бяха загубили девствеността си в този хан, много лули с опиум бяха замърсявали въздуха му. Саркин нае стая там за втората си среща с лорд Камдел, Майстор на кралската баня.

Сега младият лорд се бе отпуснал полулежешком върху купчина възглавници на диван в бардекски стил и въртеше между дългите си пръсти празна глинена лула. Камдел беше слаб, с дълбоко поставени кестеняви очи и очарователна усмивка. Саркин го намираше привлекателен, обаче клюките, снесени от Ангариад, говореха ясно, че вкусовете на лорда са насочени към момичета. Но ако всичко минеше добре, скоро Камдел нямаше да е в състояние да откаже на Саркин каквото и да е.

— Господин лордът ми се струва точно такъв амбициозен млад мъж, какъвто търсим — рече Саркин. — За вас ще бъде много доходоносно да ни помагате.

Кимвайки леко, Камдел вдигна поглед, зениците му бяха разширени, клепачите му натежаваха. Изисканият придворен имаше много високо мнение за себе си и лесно можеше да се хване на въдицата на ласкателството.

— Не бих имал нищо против да се отърва напълно от Ангариад — рече Камдел. — Тя го продава дяволски скъпо.

— Точно така, а ако започнете лично да го продавате, ще получите и много по-добра цена от нас. Убеден съм, че можем да вярваме на вашата дискретност, милорд.

— Разбира се. Собственият ми врат е на дръвника, нали?

Саркин се усмихна, мислейки, че сравнението е твърде подходящо.

— Но преди да се съглася на каквото и да е — продължи Камдел, — настоявам да разговарям с човек, който стои по-високо от обикновен куриер.

— Разбира се, милорд. Бях изпратен само да разбера дали господин лордът ще се интересува от предложението. Уверявам ви, че с вас ще разговаря лично човекът, който ни ръководи. Той ще пристигне в Дън Девери след седмица.

— Добре. Можеш да му кажеш да уреди среща тук.

Саркин наведе глава в знак на смирение. Тъкмо се чудеше как да събере лорда с Аластир и ето че собствената арогантност на Камдел го улесни.

На бавно движещия се керван му трябваха четири дни, за да стигне до Дън Мананан, но накрая дългата редица от хора и мулета се добра до откритото пространство в средата на града, което играеше ролята на пазарен площад. Родри си взе платата и двамата с Джил поведоха конете към евтиния малък хан до реката, където бяха отседнали миналата есен, но там откриха, че е изгорял. На мястото на сламения покрив към небето стърчаха само няколко почернели ракитови вейки, нямаше я и половината от дървената стена. Минаваща оттам жена от града им съобщи, без да са я питали, че две местни момчета се сбили и бутнали фенер със свещ върху сламата на пода.