Катрин Кер - Магия за мрак

— Проклятие — рече Джил. — Сега ще трябва да лагеруваме край пътя.

— Какво? — сопна се Родри. — В другия край на града има съвсем приличен хан.

— Скъп е.

— Не ме интересува, любов моя стисната. След като лагерувах сред онези вонящи мулета, искам да се изкъпя и ще го направя.

След кратка препирня тя отстъпи и се съгласи да тръгнат към другия хан. Ханджията далеч не бе очарован да настани един сребърен кинжал, но Джил успя едновременно да го успокои, а и да спести, като предложи да спят в плевника срещу по-малко пари. Дори тя трябваше да признае, че скъпо или не, беше приятно да се изкъпе в баня, вместо само да поплува в някоя студена река. В кръчмата също беше приятно за разлика от онези, които познаваше — не миришеше на плесенясала слама и неокъпани кучета. Имаха самостоятелна маса, защото когато влезеха клиенти, поглеждаха към Родри, сетне към дръжката на сребърния му кинжал и сядаха другаде. Като си помислеше човек, това беше двойна обида, след като те самите бяха контрабандисти.

След няколко минути обаче влезе човек, пътник, ако се съди по подозрителния начин, по който местните хора го огледаха. Носеше хубаво зелено наметало, сиви бриги от най-мека вълна и богато бродирана риза; даде на момчето на ханджията сребърник да му донесе нещата, когато същата работа щеше да свърши и петак. Освен това настоя ханджията да му покаже най-добрата си стая. Джил го проследи с любопитство, докато следваше домакина по витата стълба. Висок и строен, той имаше светлата коса и красивите черти на човек, в чиито жили тече немалко елфическа кръв. Освен това изглеждаше странно познат, макар тя да не можеше да се сети къде го е виждала. Момчето на ханджията забеляза нейния интерес и побърза да се приближи.

— Името на човека е Саламандър — рече той. — И е гертдин.

— Така значи? Е добре, ще прекараме чудесно времето си, слушайки разказите му.

Джил предположи, че го е виждала да дава представление някъде по дългия път. По-късно обаче той се върна долу, поспря се, погледна към Родри и леко се намръщи, озадачен, сякаш мислеше, че би трябвало да познава този сребърен кинжал. Като видя двамата в профил, тя осъзна истината — гертдинът толкова приличаше на мъжа й, че можеха да са братя. Тогава си спомни необикновената мисъл, която я доведе в Дън Мананан, и потрепери.

— Ей, добри човече — подвикна Джил. — Ако искате, елате при нас. Един гертдин е винаги добре дошъл на половиница пиво.

— Благодаря ви, хубава госпожо — Саламандър й се поклони. — Но ще ми позволите аз да почерпя.

Донесоха пивото, Саламандър го плати и се настани дружески на масата им. Двамата с Родри се погледаха известно време, видимо озадачени. В края на краищата те се виждаха в огледалото по веднъж на ден, когато се бръснеха, а отгоре на всичко бронзовите огледала не даваха ясен образ на човека, който се оглеждаше в тях.

— Гледай ти — рече Родри. — Виждали ли сме се преди?

— Току-що и аз се питах същото, сребърен кинжал.

— Били ли сте някога в Аберуин?

— О, много, много пъти. Оттам ли сте?

— Да, така че може да съм ви гледал да разказвате приказка на градския площад. Името ми е Родри, а това е Джилиън.

Саламандър се засмя и ги поздрави с половиницата си.

— Тогава добра среща. Билкарят Невин ми е добър приятел.

— Така ли? — намеси се Джил. — Виждали ли сте го скоро?

— Само преди шест дни в Кермор. Изглеждаше, както винаги, в добро здраве. Кълна се, че по-добра реклама на билките си не би могъл да има. Ако го видя отново, а може би това ще стане, ще му кажа, че и двамата сте добре.

— Благодаря — рече Родри. — Да си чувал за местни сражения в тази част на кралството? Един гертдин винаги научава новините.

Докато двамата обсъждаха местните клюки, Джил почти не им обръщаше внимание. Струваше й се, че Саламандър няма представа, че Невин владее деомера, от което следваше, че и гертдинът не го владее, но в същото време около него се трупаха Диви. Те седяха на масата, катереха се в полите му, кацаха на раменете му и любовно го поглаждаха по косата. От време на време погледът му се насочваше към тях, сякаш ги виждаше. Разбира се, всички елфи ги виждаха, а тя бе убедена, че той е поне наполовина елф. Но пък Родри не ги виждаше. Тук се криеше загадка и затова тя ги изучаваше внимателно, забелязвайки всички дребни прилики: очертанията на устите им, начина, по който ъглите на клепачите им бяха леко увиснали, и най-вече формата на ушите, една по-остра крива от тази на човешките същества. Спомни си своя истински сън за Девабериел и си даде сметка, че всъщност и двамата му приличаха. Любопитството престана да я дразни, то направо я загриза.