Катрин Кер - Магия за мрак

— Ще помня, милейди. И ако тази вечер не те видя жива, значи ще се видим в Отвъдното.

Тя изтегли метателното копие, хората последваха нейния пример и върховете блеснаха като огнена линия през пътя. Отново зачакаха, конете им биеха неспокойно с копита, мъжете пазеха пълно мълчание. Внезапно почувства как по гръбнака й пробяга студено докосване. Огледа се и видя баща си, братята и чичовците си, възседнали призрачни коне, нетленни като самите тях, встрани от бойната линия. Гледаха я строго, мълчаливи, в очакване на победата или гибелта на своя клан.

— Какво има? — попита Рикин.

— Не ги ли виждаш? Гледай. Ей там.

Напълно объркан, той се взря накъдето сочеше тя, а призраците се усмихваха, сякаш мислеха, че добрият Рикин не се е променил много, откак са го виждали. Тъкмо в този момент някой нададе вик. Надолу по пътя се появи облак прах — Глиганите отговаряха на предизвикателството. На около петдесет метра те спряха и образуваха неправилен клин. Бяха около двеста и смятаха, че са изправени срещу отряд, наброяващ само сто и петдесет души. Данин подбутна коня си напред, Буркан направи същото.

— Хора на Кермор, а? — изкрещя Глиганът. — Но виждам с вас и Вълчи гербове.

— Виждаш, защото Вълците се обърнаха към истинския крал с молба да брани потомствените им земи.

— Ба! Истинският крал в Дън Девери ми е дарил тези земи с правото на кръвна вражда.

— Всичко се свежда до един крал срещу друг, нали така? — Данин се усмихна добродушно. — Ти, попикана претенцийо за благородно родена свиня.

Буркан нададе крясък и метна копието си право към него, Данин спокойно го отби с щита си в прахта. С викове и крясъци Глиганите атакуваха, копията се извисиха и засвистяха на слънцето. Гуенивер заби шпорите в коня и изтегли меча си. Искаше самия Буркан, проклет да е и проклет да е Данин, който разменяше удари с лорда насред бойното поле. Вражите редици се сблъскаха, войскарите започнаха да се разделят, да се въртят един около друг, сечейки и крещейки в яростни единоборства. Гуенивер размахваше меча и се биеше, пробивайки си път, а смехът й се извиси. Тъкмо когато стигна до Данин, скритият отряд изскочи от дърветата и се вряза в тила на Глиганите. Отекна вик, но те нямаше как да се измъкнат от капана.

— Гуен! — изкрещя Данин. — Твой е!

Данин се запази, отмятайки щита, завъртя коня си със сила и я пусна близо до Буркан. Тя чу как ненавистта заклокочи от устата й в продължителен смях, посрещна замаха му с щита си и направи опит да го прободе, но той парира с острието си. За миг мечовете им останаха сплетени, а тя го изгледа в лицето и се изсмя. Видя го да побледнява от страх и, както винаги, всичко пред очите й почервеня от ярост при вида на това малодушие. Отскубна се, насочи острието отново и осъзна, че всичко е много забавено. Бавно плъзна меча, за да го съсече отдолу; бавно неговият се приближи към нейния и го отби. Сякаш се движеха в танц, някакво изискано, мрачно движение в кръг, което правеше всеки жест, всеки момент свръхестествено отчетлив.

Връхлетя ги звук, подобен на вятър, който свири в тъмна нощ и заглушава шумовете на битката. Той се опита несръчно да я прободе, тя го посрещна с щит и тогава проумя, че Буркан не е в такт с музиката на танца. Много, много бавно конят му отметна глава и блокира движението на господаря си. Подканяйки своя с колене, тя се приведе и се промъкна във фланг. Преди той да се обърне напълно, тя нанесе плавно, без да бърза, своя удар. Острието й се плъзгаше толкова бавно, толкова леко към ръката му с щита, че й се стори недействително, когато той изпсува, олюля се и го изпусна. Докато вятърът пищеше и стенеше, тя се приведе и го прободе — ръката и мечът й се сляха в едно, превърнаха се в копие, което се заби в бузата му. Надавайки задавен писък от болка, той дръпна главата на коня си настрана сякаш за да побегне, но отново не прецени такта на танца.

Тя беше там, за да му препречи пътя. Наведен на седлото, стиснал с две ръце рога му, той я гледаше, а кръвта се стичаше много, много бавно по него.

— Милост — прошепна той. — Признавам претенциите ви.

Гуенивер се поколеба, но видя баща си, който яздеше до нея и гледаше с печални очи. Замахна и съсече Глигана през очите, чу го да пищи, съсече го и от другата страна и го видя да пада, стоварвайки се тежко на земята, а около тях коне се вдигаха на задните си крака и отскачаха нагоре, за да не го прегазят. Баща й я поздрави с призрачния си меч, после изчезна. В този миг светът се върна, вятърът отстъпи на звуците от сражението, на писъците и крясъците.