Катрин Кер - Магия за мрак

— Извини ме за малко, Енопо. Трябва да отида в нужника отзад.

Менестрелът махна с ръка в знак на съгласие. Саламандър побърза да излезе и отиде отзад в двора с конюшните, където имаше улей с вода за поене на животните, в който се отразяваше следобедното слънце. Втренчи се в пъстреещата повърхност на водата, очаквайки да види Невин. Вместо това към него погледна красивото, но строго лице на Валандарио. Стресна се много и не можа да помисли нищо за нея.

— Ето те значи — рече тя. — Баща ти ме помоли да вляза във връзка с теб. Иска веднага да тръгнеш за дома.

— Не мога. Изпълнявам поръчки за Господаря на Ефира.

Сивите й като бурята очи се разшириха.

— Не мога да ти кажа точно какво — продължи той. — Но мрачни и опасни дела са…

— Стига дрънка, бърборко такъв! Ще кажа на баща ти, че ще се забавиш, но ще се прибереш у дома веднага щом можеш. Ще те чака при границата с Елдид, близо до Канобейн. Бъди така добър да го послушаш този път.

И лицето й изчезна. Саламандър се почувства виновен, както винаги, когато се изправеше пред старата си учителка в изкуството на деомера, въпреки че този път не беше сбъркал с нищо.

На вечеря Блейн настоя да приеме братовчеда си като почетен гост. Всеки път, когато някой паж се обръщаше към него с титлата „милорд“, Родри трепваше, а като чу слуга да използва една от предишните му титли, Господар на Канобейн, в очите му се появиха сълзи. Добронамерената любезност само го караше да мисли за любимия Елдид, за неговите диви морски брегове, за огромната, недокосната от незапомнени времена дъбова гора. Почувства се безкрайно доволен, когато двамата с Джил успяха да напуснат масата на гуербрета и да отидат в стаята си.

Стана късно и Родри беше малко повече пийнал и по-уморен, отколкото би искал да си признае. Докато се мъчеше да си събуе ботушите, Джил отвори капаците на прозореца и се наведе навън, загледана в звездите. Около нея танцуваха сенките от свещите и правеха косата й да блести като фино изпредено злато.

— Слава на всички богове и съпругите им — обади се Родри. — Как ми се щеше да бе оставила проклетото украшение в тревата, когато си го видяла.

— Та от това едва ли щеше да стане по-добре. Ами ако го беше намерил майсторът на черния деомер?

— Е, сигурно си права!

— О, зная, любов моя — тя се извърна от прозореца. — И мен ме боли от всичките тези приказки за деомер.

— Нима? Наистина ли?

— Разбира се. Какво смяташ, че ще направя? Ще те оставя, за да тръгна по пътя на деомера ли?

— Ъъ, е — изведнъж Родри осъзна, че се е страхувал точно от това. — О, фъшкии, страшно глупаво звучи, като чувам да го казваш на глас.

Тя го погледна неуверено, сякаш се колебаеше какво да рече след тези му думи, но изведнъж се усмихна. Наведе се и протегна ръце към нещо, сетне вдигна и гушна, както той предположи, сивото си гномче.

— Нещо лошо ли има? — попита тя. — Не, така ли? Добре. Значи си дошъл само да ни видиш? Много мило, мъничко същество.

Още повече се притесни, когато пред очите му Джил говореше на нещо, което той самият не можеше да види, но знаеше, че съществува, защото това беше свръхестествено. Гледаше я на светлината на свещите и си спомняше как като мъничко момченце смяташе, че Дивите съществуват и може би ще има как да ги види. Случваше се, когато прекарваше време в ловния резерват на баща си, да усети, че някакво странно същество наднича към него изпод някой храст или дърво. Но още като малко дете Родри пропъди от ума си Дивите като нещо, за което бавачката му разказва само за да го забавлява. Суровият му родител се бе погрижил у сина му да няма и следа от подобни приумици.

Но сега знаеше, че съществуват, и се усмихна, като си спомни четвъртитата брадичка на Тингир Мелуейд и как тя би увиснала от изненада, ако баща му проумее истината. Джил донесе гномчето на леглото и седна до него.

— Това е Родо — рече тя. — Кажи му „добър вечер“.

Родри усети една малка ръчица да го хваща за пръста.

— Добър вечер — рече той усмихнат. — И как е нашето добро гномче?

И изведнъж го видя, прашносиво, с дълги крайници и покрит с брадавици нос. То му се хилеше и държеше върха на пръста му с клечестите си ръчички. Родри хлъцна и преглътна.

— Виждаш го, нали? — прошепна Джил.

— Виждам го наистина. О, богове!

Джил и гномчето размениха победоносни усмивки; после мъничкото същество изчезна. Родри я зяпаше с отворена уста.

— Днес следобед попитах Невин защо не можеш да видиш Дивите — рече спокойно тя, сякаш обсъждаше с мъжа си какво да му поднесе на вечеря. — И той ми каза, че с тази следа от елфическа кръв в жилите би трябвало да можеш, но не ги виждаш, тъй като не смяташ, че са истински. И ако направя така, че да повярваш в съществуването им, ще ги видиш.