Катрин Кер - Магия за мрак

— Наистина ли? Тогава няма нищо чудно, че предсказанията и четенето по звездите на Стария не се оказаха верни.

— Точно така. Значи ще му е интересно да го чуе.

— Ако доживеем да му кажем.

Аластир понечи да отговори, но само сви рамене. Обаче за пореден път се запита, дали не трябва просто да убият Камдел и да бягат да си спасят живота. Ами камъкът? Да имаше Големия камък на Запада, би могъл да подчини духовете му, да придобие невероятна власт за собствена употреба и да осъществява плановете на черните сили. От годините си на подготовка знаеше, че Големия камък има пряка връзка със съзнанието на Върховния крал, която би могла да се използва, за да го накара постепенно да полудее и да хвърли кралството в хаос. Тогава нищо нямаше да пречи на майсторите на черното изкуство да правят каквото си искат в Девери. Саркин го гледаше с тъмни, неразгадаеми очи.

— Да не мислиш да избягаш сам, момчето ми? — изръмжа Аластир. — Имам начини да те открия, ако се опиташ.

— Нищо подобно, господарю.

Деомерът подсказа на Аластир, че чиракът говори истината, но въпреки това имаше и друга мисъл, която се криеше под повърхността на съзнанието му. Време бе, реши той, да постави малко на мястото му своя чирак.

— Погрижи се за конете и играчката си — рече той. — Трябва да свърша нещо тук.

Саркин отиде в конюшнята на усамотената ферма, която бяха придобили, като чисто и просто убиха собственика й. Свит на сламата в една от празните клетки седеше ратаят, когото оставиха жив, защото решиха, че може да им е полезен. Солиден мъж на средна възраст — около четирийсетгодишен, — той беше изцяло омагьосан и се изправи послушно на крака в мига, когато Саркин щракна с пръсти.

— Нахрани и напой конете — рече чиракът. — Сетне ела в кухнята за следващата ми заповед.

Ратаят кимна в знак на съгласие, олюлявайки се като пиян.

Кухнята представляваше голямо помещение с формата на четвърт кръг, отделено от останалата част с плетени прегради. Къщата беше от старовремски вид, с огнище в средата, с дупка за дима в сламения покрив. Камдел лежеше, свит като бебе, върху сламата на пода. Докато ровеха из фермата, Саркин намери желязна верига със закопчаваща се халка накрая, без съмнение служила по някое време да връзват с нея вол. Сега я използва, за да привърже глезена на Камдел за една желязна халка над огнището, на която са окачвали гърне. Саркин го отключи, а Камдел простена и седна.

— Искаш ли закуска, малкият? Има истинска овесена каша.

Небръснато и страшно мръсно, лордчето кимна. Саркин реши по-късно да позволи на играчката си да се изкъпе. Разроши косата му с една ръка, усмихна му се и рече със самоувереност, каквато не изпитваше:

— Най-лошото почти мина. Щом се върнем в Бардек, ще си имаме хубава къща и ще ти купя прилични дрехи и каквото още ти трябва.

Камдел се насили да се усмихне с треперещи устни. Странно колко различни бяха хората. Някои се бореха срещу господството му до самия край; други установяваха, че имат вкус за необикновените полови удоволствия, с които ги запознаваше. Камдел се оказа по много задоволителен начин от последните. Докато наблюдаваше как лордът яде закуската си, Саркин осъзна, че е доволен от вкусовете на Камдел. Усещаше някакво странно чувство да го гризе и непрекъснато да го тормози. Но то му беше така непознато, че му трябваше дълго време да го определи — вина. Изведнъж си спомни как като малко дете плака, защото Аластир го изнасили. „Струваше си — каза си, — защото той ме изведе на пътя на боеца.“ Тази успокоителна мисъл прозвуча кухо и за самия него.

— Кажи ми нещо — попита Камдел. — Жалиш ли за брат си?

— Чу ме какво казах на Аластир за чувствата си.

— Чух наистина, но жалиш ли за него?

Саркин извърна рязко поглед.

— Жалиш, нали? — рече Камдел. — Така си и мислех.

Саркин го зашлеви по бузата, сетне стана и отиде дебнешком до вратата. Ратаят идваше към тях. Олюлявайки се, той коленичи в краката на чирака. Саркин изпрати светлинна линия и я зави около аурата му, сетне я накара бясно да се завърти.

— Ще ни донесеш още храна. Ще казваш само онова, което сме ти наредили. Погледни ме, човече.

Ратаят вдигна очи и се втренчи в неговите.

— Ще отида да взема зайците — прошепна той. — Няма да казвам нищо освен онова, което ми нареди.

— Добре. Тръгвай тогава.

Ратаят се изправи и се потътри към конюшните. Когато Саркин влезе отново, Камдел ядеше кашата си. Без да му обръща внимание, мина през малките стаички, наредени ветрилообразно около огнището, и отиде в складовото помещение. Там спря и хлъцна от изненада. При прозореца стоеше Аластир, а до него се бе изправил трупът на мъртвия фермер; беше блед, сив и безкръвен, но въпреки това се движеше с вдървени крака. Аластир хвърли на чирака си вкисната, победоносна усмивка.