Катрин Кер - Магия за мрак

— Продължавай да говориш — Блейн отново го зашлеви.

— А също не биваше да навредим на сребърния кинжал — погледна към Родри. — Знаеше името ти. Не причинявайте вреда на Родри, вика той, освен ако не трябва да си спасявате живота. Той не е толкова важен, но не бих искал да загине. След като уби Вълка, без да се замисли, забравихме какво рече проклетият дъртак, копеле такова.

Родри само се усмихна. „Така значи, а? — помисли Невин. — В такъв случай ще да е същият черен майстор! Но защо му е трябвал Родри жив? Най-вероятно е искал Джил, за да се пазари с мен да го пусна, но защо Родри?“

— Та във всеки случай, Ваша светлост — рече разбойникът, — не можахме да я хванем. Избрахме нов капитан и отидохме да се срещнем със стареца. Мислехме да го убием за отмъщение, видите ли, но той ни даде много пари, та го оставихме да си живее.

Невин пристъпи напред и попита:

— Как изглеждаше? Бардекец ли беше?

— Не беше бардекец, а девериец. Носеше дрехите на търговец и най ми приличаше да е от Кермор. Имаше такъв един мазен тих гласец, който ми стържеше по нервите. Един от хората му го нарече Аластир. Водеше и двамина бойци, а от единия направо ме побиха тръпки. Оглеждаше ни, сякаш би искал да ни пререже гърлата само за да гледа как умираме!

— И вероятно щеше да му достави удоволствие. Водеха ли пленник със себе си?

— Водеха, един тип с кестенява коса, вързан на кон. Лицето му беше много насинено и не поглеждаше към никого. Такова едно крехко момче, дето ти напомня за момиче.

— Това е със сигурност Камдел — намеси се Блейн.

— Боя се, че е така — рече Невин. — Много добре, Ваша светлост. Струва ми се, че тази крава няма да пусне повече мляко.

— Обесете тази гнида публично утре по пладне — Блейн се обърна към палача. — Но се погрижи смъртта му да е лека.

Разбойникът припадна, а наоколо внезапно се размириса на урина.

На излизане от кулата Невин премисляше сведенията, дадени от разбойника. Спомни си как корабният капитан в Кермор каза, че пътникът, когото взел за Бардек, също имал мазен глас и изглеждал като типичен керморец. Не беше много вероятно двама майстори на черния деомер толкова да си приличат. Този Аластир имаше двама чираци, а това означаваше, че му е останал само един. Сякаш силите започваха все повече и повече да натежават в негова полза.

Мислеше, че познава своя противник, но сега осъзна грешката си. Имаше стар враг, майстор на черното изкуство, с когото бе влизал в схватка на няколко пъти през последните сто години. Беше бардекец, който особено умееше да разчита предзнаменованията. Миналогодишната война в Елдид, опитът да бъде откраднат деомерският опал, а Родри да бъде оставен жив за някакъв експеримент, всичко идеално прилягаше на Тондало. Разбира се, нищо чудно той да стои зад това отдалеч. Сега бардекецът би трябвало да е на сто и петдесет години и вероятно прекалено немощен да пътува надалеч. Черните майстори на деомера могат да се поддържат живи с неестествени средства, но няма как да поддържат здравето си, особено към края. Самата природа полага усилия да ги умори, защото вървят срещу принципите й подобно вода, която се напъва да тече нагоре по склона.

Хванат здраво, кафяво-белият заек се бореше, опитвайки се да освободи задните си крака, за да одере Аластир, но той удари няколко пъти главата му на кухненската маса и животното се отпусна неподвижно. Тогава му сряза гърлото с нож, наведе се и започна да смуче горещата кръв направо от раната. Правеше го от години, но процедурата не престана да го отвращава; за беда нямаше друг начин да извлече цялата магнетична съставка на кръвта. Така и не разбираше защо другите майстори в неговото изкуство оставяха слугите си да колят вместо тях. Докато пиеше, усети как магнетичната сила прелива в него и донякъде го подмладява. Избърса устата си грижливо с един парцал, сетне се залови да дере и реже заека.

Работеше и усещаше как у него пулсира страхът. Искаше да побегне, но се боеше да се върне в Братството след още един провал. Стария можеше и да му прости, особено след като научеше, че елфическата кръв на Родри е била факторът, който е провалил изчисленията му, но другите майстори на черния път щяха да го сметнат за слабак. А веднъж отслабнал, можеше да очаква да го нападнат, разкъсат и изцедят от него силата му. Самоубийството би било по-добра съдба от тази. Мисълта за смъртта го накара да се разтрепери. В края на краищата нали страхът да не умре го бе накарал преди много години да се насочи към черното изкуство. Скоро трябваше да реши дали да бяга, или да се сражава. Скоро. Много скоро. Деомерът не изпраща предупреждения за грозяща опасност на онези, които следват черния път, но простата логика му подсказваше, че не остава много време.