Катрин Кер - Магия за мрак

— Този въпрос е по-справедлив, отколкото можеш да си представиш, приятелю.

— Така че взех един от конете на гилдията и проследих човека. Отначало бях много, ама много предпазлив, но той така и не се обърна нито веднъж да погледне назад. От начина, по който седеше на коня си, такъв един съвсем свлечен, ми приличаше на болен или нещо подобно, затова можех да го следвам съвсем отблизо. Наистина отиде в една ферма, та започнах да си мисля, че съм на погрешна следа. Но след като и без това бях стигнал, похарчих някое и друго петаче из близкото село и научих странна история. Фермата принадлежи на стар вдовец, който станал малко особен през изминалите години. Всички си мислели, че си няма никого на този свят, но изведнъж, видите ли, му дошли гости. Едно от селските момчета търсело загубена крава в тази посока и видяло как някакъв човек оседлава скъп кон в двора на фермата. За щастие трябвало да тича след кравата, затова не отишло да пита.

— Късмет, и то какъв късмет — рече тихо Невин.

— Така си помислих и аз — кимна утвърдително Чаплата. — Защото се обзалагам, че онези гости са от някоя друга гилдия и бедният старец е отишъл при жена си в Отвъдното.

— Имам гадното чувство, че си прав — Невин стана и закрачи наред с Чаплата. — Кажи ми точно къде се намира тази ферма и всичко, което си спомняш за местността.

Това „всичко“ се оказа наистина много. Очевидно Чаплата можеше да огледа дадено място и да го запомни като отчетлива картина в съзнанието си. Обяснявайки, стоеше загледан в празното пространство и очите му мърдаха сякаш проследява някакъв образ, който друг не виждаше. Фермата се намирала горе в планината и била много изолирана; някой от съседите отивал веднъж месечно, че и по-рядко, да види дали всичко със стареца е наред, но иначе селяните рядко го виждали.

— Идеално място за скривалище на хора, които са замислили убийство — рече Невин, когато той свърши. — Сега слушай: кажи на гилдията да остави това на нас. Не мога да обясня защо, но онези типове са по-опасни, отколкото си мислиш.

— Така ще направя. Виж какво, добри човече, Огуерн се кълне, че си владеел деомера.

— Наистина ли? А не е ли деомерът само бродерия по тъканта на бардска песен?

— О, когато работиш в такава гилдия, виждаш много неща. Зная, че лордове, търговци и тем подобни гледат на това с насмешка, но не са вън на улицата, на дъното на света.

— Наистина не са. Е, колкото и да е тлъст, Огуерн е проницателен човек и ще ти го докажа. Искаш да излезеш оттук, без да те видят, нали?

Като си спомни къде се намира, Чаплата простена.

— Хубаво тогава — продължи Невин. — Ако ми се закълнеш, че няма да откраднеш нищо, докато трае магията, ще те направя почти невидим за няколко проклети минути.

Чаплата съвсем искрено се закле, но Джил беше шокирана. Не беше чувала Невин да говори така открито за властта си, когато не се налагаше. Старецът изведе Чаплата в сенките на коридора и крадецът внезапно се превърна в някаква странна, замъглена фигура. Мина няколко крачки само и сякаш изчезна. Родри изпсува. Усмихнат, Невин затвори вратата и оповести:

— Ловът започва. Знае се, че майсторите на черния деомер ядат сурово месо, но не и че умеят да ловят зайци с капан. Обзалагам се също така, че ратаят е омагьосан.

— Те са ни под носа! — отсече Джил. — Наглите му копелдаци.

Родри се бе загледал в затворената врата със здраво стиснати, малко изкривени устни, сякаш е ял нещо горчиво.

— Какво ти става, любов моя? — попита тя.

— Този човек е крадец, ето какво, а също и Огуерн.

— Я стига, наивнико мой, та сега ли го разбра?

— Не ме дразни, да го вземат дяволите! Той ни оказа помощта, от която имахме нужда, и би трябвало да го наградя. Но, адове проклети, честта ме задължава да го предам на Блейн.

— Какво? Как можеш?

— Я слушай какво, момчето ми — намеси се Невин. — Аз самият презирам крадците, но знам за Огуерн от години и не съм дал показания. И знаеш ли защо? Защото между крадците той е дребна риба. Контролира момчетата си, никога не убива, прави каквото е по силите му да предотврати убийства във владенията си. Ако го няма, кой знае какъв ли злостен тип може да дойде на негово място.

— Всичко това добре — рече Родри. — Ето ме, гостувам на братовчед си, когато по всички правила той трябваше да ме натири по пътя. Не мога да си държа езика и да се гавря с неговото правосъдие.

— Глупак такъв! — Джил изпита желание да го сграбчи и разтърси. — Защо правиш истории от това? Навсякъде около нас има черен деомер.