Оставих писмата на масата в кухнята. С раздразнение установих, че цялата треперя. Твърде много чувства се бореха да излязат на свобода. Положих усилие да се успокоя. Прегледах пощата — кутията сигурно не беше отваряна от шест месеца или година — и намерих в купчината последното си писмо до него, неотворено. Разглеждах го дълго, препрочитах парижкия адрес на обратната страна, припомнях си. Бях го носила в джоба няколко седмици, преди да се реша да го пусна, а после се почувствах замаяна и странно свободна. Приятелят ми Люк от кафенето ме попита какво чакам. „Какъв е проблемът? Искаш да го видиш, нали? Искаш да помогнеш?“
Не беше толкова просто. Бях лелеяла надеждите си, както мида лелее перла в черупката си, трупа пласт по пласт, докато невзрачната песъчинка се превърне в нещо красиво и бляскаво. Десет години Дебелия Жан не ми беше писал. Аз му изпращах рисунки, снимки, ученически бележници, писма, без нито веднъж да получа отговор. И въпреки това продължавах да му ги изпращам, година след година, като писма в бутилка. Разбира се, не казвах на майка си. Знаех точно какво ще отговори.
Оставих писмото с леко трепереща ръка. После го пъхнах в джоба си. В края на краищата, може би така беше по-добре. Имах време още веднъж да размисля. Да претегля вариантите.
Както ми се бе сторило в началото, вкъщи нямаше никой. Внушавах си, че не бива да се чувствам като крадец, докато отварях вратата към някогашната си стая, а после и към тази на Адриен. Почти всичко стоеше непокътнато. Нещата ни бяха още там: моите модели на лодки, плакатите от филми на сестра ми и бурканчетата й с козметични продукти. Стаята на Адриен беше най-просторната, най-светлата. Моята гледаше на север и зимно време на стената се появяваше петно влага. По-нататък бе спалнята на родителите ми.
Бутнах вратата и потънах в полумрак: капаците бяха затворени. Миризмата на запуснатост ме обгърна. Леглото беше неоправено и под смачкания чаршаф прозираше раиран дюшек. От едната му страна имаше препълнен пепелник, на пода се въргаляше купчина мръсни дрехи, в ниша до леглото стоеше гипсова статуетка на света Марина, имаше някакъв кашон с дреболии. Вътре забелязах снимка — веднага я познах, макар че бе останала без рамка. Майка ми я беше направила на седмия ми рожден ден и на нея бяхме и тримата — Дебелия Жан, Адриен и аз, — застанали усмихнати зад голяма торта във формата на риба.
Моето лице беше изрязано от снимката — несръчно, с ножици, — така че на нея се виждаха само Дебелия Жан и Адриен, опряла безгрижно ръка на неговата. Баща ми й се усмихваше през празното пространство, където някога стоях аз.
Изведнъж чух шум отвън. Бързо пъхнах снимката в джоба си и спрях да се ослушам със свито гърло. Нещо премина тихо покрай прозореца на спалнята, толкова безшумно, че едва го чух от блъскането на сърцето си: някой, който беше бос или обут в еспадрили.
Без да губя време, се втурнах в кухнята. Нервно пригладих косата си, като се чудех какво ще каже — какво ще кажа аз, — дали изобщо ще ме познае. За десет години се бях променила, детската ми закръгленост беше изчезнала, късата някога коса сега стигаше до раменете ми. Не съм хубавица като майка си, макар някои хора да са казвали, че си приличаме. Много съм висока, нямам нейните грациозни движения и косата ми е невзрачно кестенява. Но очите ми са нейните: с гъсти вежди и в любопитен студен нюанс на сиво-зеленото, който някои намират за грозен. Изведнъж ми се прииска да бях положила повече грижи за външния си вид. Можех поне да облека рокля.
Вратата се отвори. Някой стоеше на прага в дебело рибарско яке с хартиен плик в ръце. Веднага го познах, макар че косата му бе скрита под плетена шапка, бързите му ловки движения нямаха нищо общо с непохватната мечешка походка на баща ми. Мина покрай мен, за да влезе навътре в кухнята, и преди да се опомня, затвори вратата след себе си.
Англичанинът. Руже. Флин.
— Реших, че може да имате нужда от някои неща — каза той, след като остави плика на кухненската маса. После забеляза изражението ми. — Случило ли се е нещо?
— Не очаквах да видя вас — успях да изрека накрая. — Стреснахте ме.
Сърцето ми още биеше силно. Стисках снимката в джоба си, обливаха ме ту горещи, ту студени вълни и не знаех каква част от това е изписана на лицето ми.
— Притеснявате се, нали? — Флин разгъна плика на масата и започна да вади съдържанието му. — Тук има хляб, мляко, сирене, яйца, кафе, неща за закуска. Не се тревожете за парите, всичко е записано на неговата сметка.
Читать дальше