Джоан Харис - Крайбрежие

Сега това вече го нямаше. Обичах го, мразех го. Но изобщо не бях го забелязвала. Сега го виждах — тъжен стар човек, седнал на маса. Какви глупаци ни прави любовта! Какви диваци!

Грешката ми беше в това, че вярвах, че трябва да се спечели. Да се заслужи. Това беше островът в мен, разбира се: представата, че всичко си има цена, за всичко трябва да се плаща. Но заслугите нямат нищо общо. Иначе бихме обичали само светци. И аз бях допускала тази грешка много пъти. С Дебелия Жан. С майка си. С Флин. Може би дори с Адриен. Най-вече със себе си, като полагах такива неимоверни усилия, за да заслужа да бъда обичана, да заслужа мястото си под слънцето, своята шепа земя, че бях пропуснала да забележа най-важното.

Сложих ръка върху неговата. Кожата му бе гладка и износена като стар плавей.

Любовта на майка ми беше изобилна, моята винаги бе навъсена, скрита. Това пак е островът, Дебелия Жан в мен. Окопаваме се като червеи. Откритостта ни тревожи. Представих си как баща ми стои на скалите, загледан в морето. Толкова часове в очакване света Марина да изпълни обещанието си. Дебелия Жан така и не бе повярвал, че Малкия Жан си е отишъл завинаги. Тялото, извадено от „Елеанор“ в Ла Гулю, изгладено и обезличено като одран тюлен, можеше да бъде на всеки. Обетът му за мълчание не беше ли договор с морето, нещо като дар — гласът в замяна на брат му? Или просто се бе превърнало в навик, някакъв каприз до момента, в който речта бе станала трудна, а в периоди на стрес дори невъзможна?

Очите му гледаха в моите. Устните му се мърдаха беззвучно.

— Какво? Какво казваш?

Стори ми се, че чух: ръждясал съскащ звук, част от дума. Малкия Жан. Изразителните му ръце се свиха в юмруци, смутени от непослушния език.

— Малкия Жан?

Той беше почервенял от усилие, мъчеше се да ми обясни, но нищо повече не излезе. Само устните му мърдаха. Посочи стените, прозореца. Ръцете му потрепваха сковано, като имитираха движението на прилива. Той жестикулираше с неочаквана точност, пъхаше ръце в джобовете си, отпускаше рамене. Брисман. После описа две линии във въздуха, една под друга, настойчиво. Големият Брисман, малкият Брисман. После махна към Ла Гулю.

Обвих ръце около него.

— Всичко е наред. Не бива да казваш нищо. Всичко е наред — той стоеше като дървена статуя в прегръдките ми, жестока карикатура на себе си, направена от небрежен скулптор. Устните му мърдаха върху рамото ми с огромно и неразбираемо безпокойство, дъхът му — кисел от цигари и кафе. Докато го държах, още чувствах как големите му ръце пърхат от двете страни на тялото, странно деликатни, сякаш се опитваше да каже нещо твърде голямо, за да бъде изразено с думи.

— Всичко е наред — повторих аз. — Няма нужда да казваш нищо. Не е важно.

Той отново започна да жестикулира: Брисман. Малкия Жан. Отново махна към Ла Гулю. Лодка? „Елеанор“? Очите му умоляваха. Дебелия Жан ме дърпаше за ръкава, още по-упорито повтаряше жеста. Никога досега не го бях виждала в такова вълнение. Брисман. Малкия Жан. Ла Гулю. „Елеанор“.

— Напиши го, щом е толкова важно — предложих аз накрая. — Ще ти донеса молив.

Порових се в едно чекмедже в кухнята и най-после намерих малък червен молив и парче хартия. Баща ми погледна, но не ги взе. Аз ги побутнах към него през масата.

Дебелия Жан поклати глава.

— Хайде. Моля те. Напиши го.

Той погледна парчето хартия. Малкият молив изглеждаше смешно нищожен между дебелите му пръсти. Баща ми започна да пише с прилежание, несръчно, без следа от онази ловкост, с която някога шиеше платна или майстореше играчки. Знаех какво е написал преди още да го погледна. Това бе единственото, което някога го бях виждала да пише. Собственото си име, Жан-Франсоа Прасто, с едър, неравен почерк. Дори бях забравила, че пълното му име е Жан-Франсоа. За мен той винаги беше Дебелия Жан, за мен и за всички останали. Никога не беше проявявал интерес към четенето, предпочиташе списания за риболов с цветни картинки, никога не пишеше — спомнях си писмата ми от Париж, останали без отговор. Винаги бях смятала, че баща ми просто не се интересува от тези неща. Сега разбрах, че той просто не ги умее.

Запитах се колко още тайни е съумял да запази от мен. Чудех се дали майка ми знаеше. Той седеше неподвижен с ръце, увиснали от двете страни на тялото, сякаш усилието при написването на името му бе изсмукала цялата му останала енергия. Разбрах, че с опитите да разговаря с мен е свършено. Поражение — или безразличие — бе разгладило чертите му в невъзмутимост, присъща на Буда. Той отново погледна към Ла Гулю.