Джоан Харис - Къпиново вино

Джей ги разглежда дълго. По-късно щеше да ги проучи всичките, да сложи всяко пакетче в правилното чекмедже в шкафа за подправки. По-късно щеше да има време да ги сортира, да ги надписва, номерира и вписва в каталози, докато и последното зрънце попадне на мястото си. Но първо трябваше да свърши много други неща. Да се види с някого. И да намери нещо. Нещо в избата.

Имаше само един възможен вариант. Той избърса с парцал добре познатия прах от стъклото, като се надяваше времето да не е направило съдържанието кисело. Бутилка за специален случай, каза си, последният от собствените му „Специалитети — 1962“, онази хубава година, първата, както се надяваше, от много хубави години. Уви бутилката в хартия и я пъхна в джоба на сакото си. Предложение за примирие.

Когато той пристигна, тя седеше в кухнята и лющеше грах. Носеше бяла риза над дънките, а светлината на слънцето червенееше върху косата й като есенен лист. Чуваше как отвън Роза вика Клопет.

— Донесох ти това — каза. — Пазех го за специални случаи. Реших, че можем да го изпием заедно.

Тя го изгледа продължително с непроницаемо лице. Очите й бяха хладни, зелени като патина, преценяващи. Накрая взе бутилката от протегнатата му ръка и погледна етикета.

— „Фльори 1962“ — прочете и се усмихна. — Любимото ми.

Тук свършва моята история. В кухнята на малката къща на фермата край реката в Ланскене. Тук той ме отваря и освобождава уханията на забравени лета и отдавна несъществуващи места. Пие за Джо и Поуг Хил Лейн; тостът е едновременно поздрав и сбогуване. Приказвайте каквото щете, но нищо не може да се сравни с аромата на хубаво грозде. С къпинова жилка или не, аз притежавам своя магия, най-после освободена след трийсет и седем години очакване. Надявам се и двамата да оценят това, притиснали устни и сплели ръце. Сега е техен ред да говорят. Моят край наближава. Бих искал да се надявам, че техният край ще бъде също така щастлив. Но сега не мога да знам това. Аз съм обект на друг вид химия. Безгрижно се изпарявам в светлия въздух и се приближавам към своята загадка, и не виждам призраци, не предсказвам бъдещето, за мен дори блаженото настояще е мимолетно — зърнато през тъмното стъкло.

От „Ланскене гратюи“:

Мирей Анабел Фезанд, почина внезапно след кратко боледуване.

Оставя племенник Пиер-Емил, снаха Мари и внучка Роза.

На мадам Мари д ’Апи, четири хектара обработваема и необработваема земя между „Рю де Маро“, булевард „Сент Еспоар“ и река Тан, включваща къща и пристройки, от Пиер-Емил Фудуен.

„Рю Жьонвиевр“, Тулуз.

От „Курие д’Ажен“:

Местен земеделец става първият известен човек от XVII век насам, който произвежда картофа tuberosa rosifea. Този древен сорт, за който се смята, че е донесен от Южна Америка през 1643 година, е едър, розов и продълговат, със сладък аромат и вирее на нашата мочурлива варовита почва. Мосю Джей Макинтош, бивш писател, емигрирал от Англия преди осемнайсет месеца, планира да отглежда тези и други редки видове зеленчуци в своята ферма в Ланскене су Тан.

„Възнамерявам да популяризирам много от тези стари видове за обща употреба — съобщи той наскоро пред нашия репортер. — Голямо щастие е, че някои от тези видове не са изгубени завинаги.“ На въпроса за произхода на тези ценни семена мосю Макинтош отговаря лаконично: „Аз съм просто колекционер — обяснява той скромно. — Голяма част от тези разнообразни семена съм събрал по време на своите пътувания по света.“

Но сигурно ще попитате: какво толкова има в едни стари семена? Какво значение има какви картофи ще използваме за пържене?

„О, да — категорично отговаря мосю Макинтош, — има значение. Десетки хиляди растителни и животински видове са изгубени завинаги поради съвременните методи на земеделие и плановете от Брюксел. Много е важно да поддържаме традиционното разнообразие от култури. Растенията притежават много свойства, които дори днес не са докрай изследвани. Кой знае, може би след няколко години учените ще спасяват човешки живот благодарение на тези преоткрити и възстановени видове.“

Неконвенционалните методи на мосю Макинтош вече са надхвърлили границите на собствената му малка ферма. Неотдавна няколко местни земеделци отделиха част от земята си за засаждане на тези стари видове. Мосю Андре Нарсис, мосю Филип Бриансон и мадам Мари д’Апи също са решили да изпробват новите семена. А благодарение на tuberosa rosifea, която се търгува за сто и повече франка килото, бъдещето на фермерите в Ланскене су Тан отново изглежда оптимистично. Що се отнася до мосю Макинтош, Шато Кокс 36, Ланскене, успехът не го е главозамаял. На въпроса какво е допринесло за този негов забележителен успех, той отговаря: „Просто късмет.“ Усмихва се на репортера ни с дяволитата си усмивка и добавя: „И, разбира се, малко магия.“