Джоан Харис - Къпиново вино

— О, нищо сериозно — каза тя. — Хвърляха фойерверки под прозорците ми. Пишеха ми писма. Тормозеха ме. От Патрис бях виждала и по-страшни неща.

Но скоро станало ясно, че кампанията на Мирей има за цел нещо повече от злобно отмъщение.

— Тя искаше Роза — обясни Мари. — Мислеше си, че ако ме прогони от Ланскене, може би ще успее да задържи Роза при себе си. Разбирате ли, не можех да й отнема Роза. Заради онова, което знаеше. А ако ме арестуваха за убийството на Патрис, и без това щеше да вземе Роза, тъй като е единствената й близка роднина.

И затова тя започнала да държи хората на разстояние от себе си. Всички до един. Затворила се във фермата и съзнателно се изолирала от всички в селото. Изолирала и Роза, като се възползвала от временната й глухота, за да заблуди Мирей. Потопила колата на Патрис в тресавището, като я оставила да потъне дълбоко в тръстиките и застоялата вода. Знаела, че това я компрометира още повече. Но трябвало да я държи някъде наблизо. На своя земя. Оставал трупът.

— Отначало го търсех — каза ми тя. — Претърсих постройките. Под пода. Методично. Но беше безсмислено. Цялата земя до тресавището беше част от имота. Не можех да претърся всеки метър.

А и наблизо била фермата на стария Емил. Тони би могъл да скрие трупа там. Всъщност Мирей вече намеквала за това със своя кисел, злорад поглед, доволна от властта и силата си. Затова Мари държала да купи тази ферма.

Джей се мъчеше да си представи какво е чувствала, когато го е виждала да ходи из къщата, да копае градината, да се разхожда сред дърветата. Как всеки ден се е питала дали днес няма да…

Той импулсивно взе ръката й в своята. Беше студена. Чувстваше как пръстите й треперят леко, едва доловимо. Възхищението към нея го главозамайваше. Възхищение от смелостта й.

— Затова не искате никой да работи на земята ви — каза Джей. — Затова не сте отстъпили земята около тресавището за строежа на новия супермаркет. Затова трябва да останете тук.

Мари кимна.

— Не исках някой да намери онова, което Тони е скрил — каза. — След толкова години никой няма да повярва, че не съм убила Патрис. А и Мирей не би ме защитила. Никога не би признала, че скъпият й Тони… — тя пое дълбоко дъх. — Е, сега вече знаете — добави с известно усилие. — Сега има още някой, който знае.

Мари ухаеше на мащерка и дъжд. Косата й беше като водопад от цветя. Джей си представи как й разказва за случилото се днес, как светлината в зелените й очи угасва, как лицето й се изопва, става каменно, непроницаемо.

Друг може би щеше да го направи. Някой друг, също толкова смел, също толкова откровен, колкото беше и тя. Но вместо това Джей я притегли към себе си, почувства допира на косата й до лицето си, устните й върху своите, припряната нежност на ръцете й и дъха й върху бузата си. Целувката й имаше същия вкус, какъвто си бе представял: на малини, пушек и рози. Те се любиха на неоправеното легло на Джо, а козлето надничаше любопитно през полузатворените капаци и меката златиста светлина подскачаше по синкавите стени.

Засега това беше достатъчно.

Скоро. Скоро. Сега „Специалитетите“ се бяха просмукали навсякъде — във въздуха, в земята, във влюбените; той лежеше в леглото си и гледаше в тавана; тя спеше, заровила лице във възглавницата като дете, и червената й коса се открояваше ярко като фар на фона на белите чаршафи. Аз усещах присъствието им по-силно отвсякога, чувах неспокойните им гласове, които мамеха, галеха. Скоро, нашепваха те. Трябва да стане скоро. Трябва да стане сега.

Джей погледна към Мари, заспала до него. Изглеждаше доверчива, спокойна. Тя промърмори нещо тихо и безмълвно насън. Усмихна се. Джей я зави по-добре и тя зарови лице в одеялото с дълга въздишка.

Джей я гледаше и мислеше за сутринта. Сигурно можеше да направи нещо. Не можеше да я остави да загуби фермата. Не можеше да остави Ланскене в ръцете на амбициозните предприемачи. Утре пристигаше филмовият екип. С колко часа разполагаше — шест? Седем?

Какво можеше да направи? Какво би могъл да направи за седем часа? Или за седемдесет? Какво би могъл да направи който и да било?

Джо би направил нещо.

Гласът му се стори почти познат. Циничен, сърдечен, леко присмехулен.

Знаеш, че той би могъл.

Разбира се. Беше го казал почти на глас. Но Джо беше мъртъв. Скръбта отново го връхлетя ненадейно, както винаги, когато мислеше за Джо. Джо беше мъртъв. Нямаше вече магия. И той като „Специалитетите“ най-после си бе отишъл завинаги.