Джоан Харис: Къпиново вино

Той се смееше задъхан.

— А ти какво мислиш? Изчакай ден-два и се свържи с Ники, за да се увериш.

— Ти си луд — отсече Кери. — Не можеш да ме убедиш, че не си направил копия на този ръкопис. И договорите могат да се подменят…

— Сигурно могат — Джей беше спокоен и усмихнат. — Но няма да бъдат подменени. И на кого е притрябвал писател, който никога не пише? Колко време можеш да поддържаш обществения интерес? И струва ли си? Колко струвам аз без него?

Кери го гледаше. Човекът, който си бе тръгнал преди шест месеца, бе станал неузнаваем. Предишният Джей беше неуверен, намусен, нямаше цел. Този човек беше целеустремен, просветлен. Очите му блестяха. Въпреки това, което правеше — глупаво, престъпно, налудничаво, — което захвърляше безвъзвратно, той изглеждаше щастлив.

— Наистина си полудял — каза тя със сподавен глас. — Да захвърлиш всичко — и за какво? Заради жеста? Това не си ти, Джей. Аз те познавам. Ще съжаляваш.

Джей я гледаше търпеливо, леко усмихнат.

— Не вярвам, че ще се задържиш тук повече от година — въпреки високомерния тон гласът й трепереше. — Какво ще правиш? Ще поддържаш ферма? Вече нямаш пари. Похарчи всичко за тази къща. Какво ще правиш, когато парите свършат?

— Не знам — тонът му беше весел, безгрижен. — Пука ли ти?

— Не!

Той сви рамене.

— Най-добре иди при своя екип и им кажи, че ще снимате някъде другаде — каза Джей спокойно. — Тук няма нищо за вас. По-добре опитайте в Льо Пино, на отсрещния бряг на реката. Сигурен съм, че ще намерите нещо по-свежо и забавно.

Тя го гледаше смаяна. За миг й се стори, че долавя някакъв мирис, странен силен аромат на захар, ябълки, сладко от къпини и дим. Ароматът будеше носталгия и за секунда като че ли почти разбра защо Джей така обичаше това място с малките лозя, ябълковите дървета, козите и тресавищата. За миг се почувства отново малко момиче, седнало с баба си в кухнята да прави сладкиши, докато вятърът от брега кара телефонните жици да пеят. Стори й се, че ароматът е част от него, полепнал по дрехите му като стар дим, и когато го погледна за миг, той изглеждаше някак озарен, облян от светлина откъм гърба, а от косата и дрехите му излизат бляскави нишки. После уханието отлетя, светлината помръкна и остана единствено спареният въздух на непроветрената стая и останките от вино на масата пред тях. Кери сви рамене.

— Ти губиш — каза намусено. — Прави каквото искаш.

Той кимна.

— А поредицата?

— Може наистина да отида до Льо Пино — отвърна тя. — Жорж Клермон казва, че там са снимали адаптация на „Клошмерл“. Може да се получи приличен филм.

Джей се усмихна.

— Късмет, Кери.

Когато тя си отиде, Джей се изми и облече чиста тениска и дънки. За миг се замисли какво да прави по-нататък. Дори сега нямаше сигурни неща. В живота щастливият завършек не винаги е сигурен. Къщата около нас беше напълно тиха. Енергичното бръмчене, изпълнило въздуха и просмукало се в стените, беше изчезнало. Нямаше призрачен аромат на захар и дим. Дори в избата беше тихо. Бутилките вино — ново вино, „Сотерн“ и „Сент Емилион“ и дузината бутилки младо „Анжу“ — стояха неподвижно и мълчаха. Чакаха.

Към обед Попот донесе пакет и новини от селото. Филмовият екип така и не бе пристигнал, обяви тя въодушевено. Англичанката не беше взела интервю от никого. Жорж и Люсиен бяха бесни. Във всеки случай, свиваше рамене Попот, така може би беше най-добре. Всички знаеха, че плановете им никога не се увенчават с успех. Жорж вече говореше за ново начинание, някакъв план за строеж в Монтобан, който не можеше да се провали. В Ланскене животът продължаваше.

На пакета имаше пощенско клеймо от Кърби Монктън. Джей го отвори предпазливо, като внимателно разгъна твърдите листа кафява хартия и развърза връвта. Пакетът беше голям и тежък. Когато махна опаковката, отвътре изпадна плик. Той позна почерка на Джо. Имаше един-единствен чист лист избеляла хартия за писма.

„Поуг Хил Лейн, 15 септември.

Скъпи Джей,

Извинявай, че тръгнах така набързо. Никога не ме е бивало в сбогуванията. Исках да остана малко повече, но знаеш как е. Проклетите доктори не ти казват нищо до последната минута. Мислят, че като си стар, нищо не разбираш. Изпращам ти моята колекция — надявам се, че знаеш какво да правиш с нея. Когато получиш този плик, може би ще си научил някои неща. Погрижи се да намериш подходящата почва. С най-топли чувства,

Джей препрочете писмото. Докосна думите върху страницата, изписани със синьо мастило с онзи грижлив, разкривен почерк. Дори доближи хартията до лицето си, за да види дали не е останало нещо от него — цигарен дим може би или далечен аромат на зрели къпини. Но нямаше нищо. Ако имаше магия, тя не беше тук. После погледна пакета. Всичко бе вътре. Съдържанието на шкафа за семена, стотици малки пакетчета и фунийки от вестникарска хартия, сушени луковици, зърна, грудки, пухчета от семена, превърнали се в прах — всичко надписано и номерирано. Всяко пакетче носеше уханието на онези далечни места. Tuberosa rubra maritima, Tuberosa diabolica, tuberosa panax odarata, хиляди сортове картофи, тикви, чушки, моркови, над триста вида лук — цялата колекция на Джо. И, разбира се, „Специалитетът“. Tuberosa rosifea в целия си блясък, истинската пръстена ябълка, преоткритият оригинал.