Андре Мороа - Жорж Санд

7 май 1837:

Скъпи ангеле на моя живот, щастлива съм, ако ме обичаш. Не мога да ти кажа нищо друго тази вечер. Изнемогвам от умора. За два часа изминах седем мили на кон. Намерих децата здрави. Пристигнаха Лист и мадам д’Агу. Пребита съм не само от бързото пътуване. Но каква сладка умора! Какъв спокоен сън натежава над клепачите ми. Сбогом! Бъди вечно мой, както аз съм твоя. Припомняй си понякога тия часове на опиянение и наслада. Пиши ми. Сега е твой ред. Чакам те на хладната морава, осеяна с виолетки. Дотогава ще живея със спомена за току-що миналите бързи и сладостни дни. Кажи ми, че не са нарушили навиците ти, не са разстроили работата ти, не са те поболяли. Обичай ме и бъди добър да ми кажеш това, още преди да дойдеш. Само то ще ме поддържа.

О, власт на мъжа, който отбягва! Трябва да си представим още веднъж странния любим, към когото тази красива млада жена препуска цяла нощ: предивременно застарял, вързал главата си с копринена кърпа, с голям, плешив и неравен череп. А каква любов! Жорж изнемогва от умора.

8 май 1837:

Натежнелите ми клепачи едва понасят блясъка на изгряващото слънце. Студено ми е, тъкмо когато всичко наоколо ми пламва; гладна съм, а не мога да ям, защото охотата е последица на здраве, а гладът — на изтощение. Е добре, покажи се, любовнико мой! Съживена като земята от майско слънце, ще отхвърля ледения си саван и ще потръпна от любов. Ще ти се сторя хубава и млада, защото ще подскачам от радост в железните ти обятия. Ела, ела, и аз ще намеря сили, здраве, младост, веселост, надежда. Ще те посрещна, както невестата от „Песента на песните“ посреща своя любим. Любов или смърт — нищо средно няма за мене.

Когато всички съставки на обстановката и на двата характера правят щастието невъзможно, как би могло то да трае? Тя пристига в Бурж изтощена, пламенна и задъхана, а пред нея се изпречват особата, републиката, избирателите. „Проклети да са тия твари! — провиква се тя. — Ще видим дали ще намериш в любовта на луната плама на моята душа и моите обятия.“ Мишел отговаря, като се оплаква от тази любов.

Мишел от Бурж до Жорж Санд:

Проклятие! В къщи водя всекидневна и всекичасна борба за тебе и поради тебе. Това е справедливо. Нищо добро на тоя свят не се получава без борба, без сражаване. Да намирах поне в твоите обятия убежище от тия страдания. Но не, ти ме предизвикваш, искаш да се боря и срещу тебе. Неприятелка отдясно, неприятелка отляво. Заявявам ти, че това положение е неудържимо. Трябва да живея спокойно. Всяка борба с жени е недостойна. Не ми е било съдено да се боря с неприятели от моя вид, с тирани, за да изпитвам поне дълбок, пълен покой. Ще отида да се настаня в някоя колиба, на склона на някой хълм, с изглед към Средиземно море.

Този път Жорж се възхищава:

Жорж Санд до Мишел от Бурж, 31 май 1837:

Ти ме поставяш на едно равнище с особата, която те измъчва. И ръмжиш, че страдаш заради мене, сякаш една доброволна и безкористна преданост може да се сравни с домашни кавги! Заплашваш ме, че ще отидеш да живееш в колиба. Бог би бил милостив към мене, ако изпълни твоето желание. Защото скоро ще мога да дойда при тебе. В мое лице ще имаш предан негър, който ще се грижи за бедното ти тяло… Тогава би разбрал, че любовта на жената не е нещо недостойно, а жалките мъже, с които съжаляваш, че не можеш да премериш сили, не са твои подобни.

В тайните страници на своя „Интимен дневник“ доктор Пифоел си чете сам поучения:

Въобразяваш си, Пифоел, че човек може да каже на обекта на своята любов: „Ти си такова същество, каквото съм и аз; избрах те между всички мои подобни, защото мислех, че си най-велик и най-добър. Днес вече не зная какъв си… Струва ми се, че и ти имаш петна като другите мъже, защото често ме караш да страдам, а освен това съвършенството не е отлика на мъжа. Но аз обичам твоите недостатъци, обичам моите страдания…“ Не, Пифоел, ти може да си доктор по психология, но си глупак. Мъжете не искат да слушат такива приказки. Те презират напълно предаността, защото смятат, че я имат по право, по простия факт, че са излезли от утробата на госпожа майка си… Мъжът знае, че е необходим на жената… Жената има само едно средство да облекчи игото и да запази своя тиран, когато й е необходим: да го ласкае недостойно. Покорството, верността, предаността, грижите й нямат никаква стойност в очите на мъжа без тия качества, според него, той не би благоволил да се занимае с нея. Тя трябва да се простре в нозете му, да му каже: „Ти си велик, възвишен, несравним! По-съвършен от бога! Лицето ти е лъчезарно, под стъпките ти изтича нектар, ти нямаш пороци и притежаваш всички добродетели…“