Андре Мороа - Жорж Санд

Морис има нов възпитател — Южен Пелтан. Този протестант, син на нотариус от Роайан, е дълъг като постен ден, републиканец като Мишел, но прекалено сериозен за обстановката в Ноан. Що се отнася до Жорж, Принцесата я намира да изгаря от безсмислена и безнадеждна любов. Напразно се е вкопчила в Мишел, за да съживи у него едно отдавна угаснало желание. Себелюбивият, уморен трибун желае да се откачи от една любовница, която го изтощава. Жорж се оплаква:

Санд до Мишел, 21 януари 1837:

Не се тревожи за моята скръб. Тя е дълбока, неизцерима, но аз имам сили да я понасям, а ти нямаш сила да я излекуваш. Няма да ти говоря вече за нея; надали би могъл и да я разбереш, защото светът издълба пропаст помежду ни. Интересите на тоя свят са създали от тебе едно съвсем определено същество; отвращението и ужасът от тия неща са ме направили съвършено различна. И все пак съществува един невидим, незнаен свят, в който ние живяхме и съставяхме едно цяло!

Аз те обичах не заради любовта ти към мене. Други са ме обичали повече, а не съм ги и поглеждала дори! Не и заради хубавите приказки, които говориш на жените. Срещала съм и други разказвачи, които не можеха дори да ме развлекат! Не и защото очаквах щастие или слава, нито дори само обич. Аз презирам фалшивите блага, а когато ти се отдавах, знаех, че житейският порои всякога ще ни разделя. Знаех, че честолюбците обичат само по един час на ден. Обичах те, защото те харесвах, защото никой друг не може да ми се хареса. Ти имаш пороци, каквито аз нямам, защото никога не си овладявал страстите си. Познавам те изцяло, тъй като ние сме едно и ти си втората половина на моето същество.

Той не отговаря вече на тия дълги, нескончаеми писма. Дали ги чете? 28 януари 1838: „Защо не пишеш? Какво се е случило пак? Болен ли си? Боже мой! Още ли се сърдиш? В друга ли си влюбен? Уви! Така мисля, убедена съм в това, откакто те видях миналия път. Лицето ти не беше вече същото и дори в мигове на нежност ти не смогваше да прикриеш своята досада и нетърпението да си отидеш! Прави каквото искаш; аз ще съумея да запазя съответното приличие; ще съумея дори да мълча, ако обичта ми ти досажда.“ Тя признава, че е била несправедлива, язвителна, своенравна. Но виновна ли е, като не може да живее без него? Виновна ли е, че го ревнува от всички жени, особено от „особата“ (госпожа Мишел)? „Не зная по какво дяволско хрумване ти пожела един ден да ме разведеш из къщата на жена си и да ми покажеш брачното ви легло. Не разбирам как една любов би могла да устои на подобни изпитания. Но моята устоя.“

Какво друго получава от него? От време на време препуска нощем до Ла Шатр или Шатору, за да прекара няколко часа в обятията на Мишел. А след прегръдката „ледена лавина се сгромолясва върху нещастното ми сърце“. Всяка среща става по молба на Жорж: „Искала съм чудо, когато се надявах, че нищо няма да те задържи, че ще намериш възможност да откраднеш цяла нощ от работата и съпружеските си задължения…“ С унизително, изненадващо покорство тя заявява, че е готова на всичко. Да наеме ли жилище в Бурж? Ще се затвори там като в килия и ще бъде негова всякога, когато той пожелае. Страх ли го е от умората в любовта? Тя е готова да бъде целомъдрена.

Ох, ако живееше край мене, щеше поне да спиш на гърдите ми, когато душата ти боледува! Моята вечно будна любов би пазила твоята като залог, за да ти я върне, щом се събудиш. Не бих те измъчвала с напомняния, че си длъжен да ме обичащ. Ще те оставя да го забравиш, защото почивката ти ще бъде спокойна до мене и ще съумея да прогоня небитието, когато дойде да потърси жертвата си… Моята любов е всякога склонена към тебе, както върба към любимите води, и най-сладостната ми мечта, когато се отдавам на измамната надежда да живея край тебе, е да си представям как ще се грижа за твоята немощна старост? Насладите на любовта не се състоят само в кратките мигове на опиянение, които ни отнасят на небето; те са и в непрестанната, невинна нежност на една задушевна близост… Да ти помагам всеки ден, да отгатвам и най-малките ти желания, да те стоплям и приспивам вечер в обятията си, гдето спокойно си се сгушил; да отклонявам чувствените бури, за да не те сломят, а когато възрастта угаси страстите ни, да превърна любовта си в меко възглавие, в сигурно убежище, в безшумна, топла и спокойна нощ, та мисълта за гроба, който скоро ще ни обедини, да не бъде нито страшна, нито грозна! Ето за какво бленувам като възмездие за поредицата безполезни умори и досадни грижи, които толкова дълго търпях.