Андре Мороа - Жорж Санд

Драги Пифоел, изучи най-после науката на живота и когато ти хрумне да пишеш романи, постарай се да опознаеш малко по-добре човешкото сърце. Не си избирай никога за идеал една силна, безкористна, смела, чистосърдечна жена. Читателите ще я освиркат и ще й дадат отвратителния прякор „негодната Лелия“. Негодна ли? Да, дявол да го вземе, негодна да се покорява, негодна да ласкае, негодна да се унизява, негодна да се бои от тебе. Глупаво животно, което не би имало смелост да убива, ако нямаше закони, наказващи убийството с убийство, и намира сили да отмъщава само с клевета и хули! Но щом намериш жена, която може да мине и без тебе, твоята мнима власт се превръща в бяс, а за наказание на своя бяс ти получаваш една усмивка, едно сбогом, вечна забрава.

Текст от съществено значение, тъй като показва едновременно защо Санд мрази мъжете, които смята, че обича, но не може да властвува над тях и защо не може да ги задържи. Нейната прозорливост е неприятна за тирана, мечтаещ да види в нозете си боготворяща жена, която възприема за евангелска истина всичките му разбирания, дава всичко и не иска нищо; а тя е прекалено горда и не може да се преструва на покорна. Най-после, на 7 юни 1837 година, има за пръв път смелостта да отмени една среща:

Жорж Санд до Мишел от Бурж, 7 юни 1837:

Болна съм. Не ще мога да пътувам утре в жегата. А нямам сили да тръгна тази вечер. Бих пристигнала пребита и предполагам, че за тебе не би било удоволствие да ме държиш в този вид в обятията си в хотелската стая!… Аз ще спя, докато намериш време ти да дойдеш. Сбогом…

Огорчението и гордостта помитат любовта. Любезният доктор Пифоел приветствува тъжно тази победа на мъдростта.

Призори. В стаята ми. 11 юни. Приятелски стени, посрещнете ме добре. Колко весели са тези тапети в бяло и синьо! Колко много птички в градината! Колко хубаво ухаят орловите нокти в чашата! Пифоел, Пифоел, какъв страшен покой в твоята душа! Дали факелът е угаснал?

Поздравявам те, блажени Пифоел. Мъдростта е с тебе. Ти си избраникът между глупците; плодът на страданието ти узря. Света уморо, майко на покоя, принизи се до нас, нещастните мечтатели, сега и в часа на смъртта ни. Амин…

Излиза Мишел.

Вечерите в Ноан са вълшебни. Семейството и приятелите се събират на терасата. Старинният дом е облян от мека лунна светлина. Всички мечтаят. Арабела се пита защо всички влюбени съжаляват първите мигове на зараждащата се любов и оплакват разрушените мечти. Жорж си повтаря стихове на Шекспир: „Не съм от търпеливите души, готови да посрещнат неправдата с ведро лице…“ Франц става и влиза да свири.

Дневник на Пифоел, 12 юни 1837:

Тази вечер, докато Франц свиреше най-фантастични мелодии от Шуберт, Принцесата се разхождаше в полумрака по терасата. Беше в светла рокля, голям бял воал обвиваше главата и почти цялата й стройна снага. Луната залязваше зад високите липи, очертавайки в синкавия въздух черните призраци на неподвижните ели. Цялата растителност почиваше в дълбок покой; стихналият вятър заглъхна уморено над високата трева още при първите съзвучия на вълшебния инструмент. Славеят продължава да се бори с плах, замиращ глас. Приближил се бе в сянката на листата и внесе своя възторжен принос, попаднал веднага като отличен музикант във верния тон и ритъм.

Всички бяхме насядали на входната площадка, заслушани в чаровните или зловещи фрази на „Горския цар“: унесени като цялата природа в мрачно блаженство, не можехме да отвърнем поглед от магнетичния кръг, очертаван пред нас от безмълвната сибила с белия воал. Едва я съзирахме накрай терасата; после тя изчезваше напълно между елите и се появяваше изведнъж, осветена от лампата, изникнала сякаш внезапно от пламъка. Отдалечаваше се отново, неясен синкав силует, зареян из поляната. Най-сетне дойде да седне на една гъвкава вейка, която едва се огъна, докосната сякаш от призрак. Музиката замлъкна, като че някаква тайнствена връзка съединяваше живота на звуците с живота на тази прекрасна бледа жена, готова да литне в простора на неизчерпаемата хармония.

На 8 юни пристига артистът Бокаж, за да настоява пред Жорж да напише драма. Той е романтичен артист, висок, слаб, с байроновска хубост. Играл е великолепно Антони, в закопчан черен редингот и бяла жилетка, с тъмносини очи и бледо лице. В 1837 той е тридесет и осем годишен, но е все още строен, пламенен и изказва страстно своите републикански убеждения. Започва общ разговор за театъра, артистите и авторите; осмиват суетността на Виктор Юго, продажността и покварата на Мари Дорвал; Жорж защищава и двамата. Арабела намира, че Бокаж е глупав. Той е наистина не много културен. В едно писмо до Виньи Мари Дорвал изтъква неговата „словоохотливост на самохвалко и простак“, но добавя: „Всички жени са луди по него и вървят по петите му“. Мари д’Агу се опитва да поговори с него за Мицкевич; той я запитва: „Мис коя?“ Арабела е недоволна главно от това, че Бокаж ухажва Санд, която не изглежда недоволна. На 15 юни пониква красивият и мрачен Шарл Дидие. „Кастеланката би предпочела Зопен“ — казва Лист, който от маниерност произнася по този начин името на своя приятел.