Андре Мороа - Жорж Санд

Арабела наблюдава тези бури и прекарва дълги, спокойни дни: „Цялата вечер — записва тя — Жорж беше като вцепенена в някакво тежко небитие. Бедната велика жена! Свещеният плам, който бог е вложил в нея, не намира вече какво да поглъща отвън, затова изгаря в самата нея всяка останка от вяра, младост и надежда. Милосърдие, любов, сладострастие, трите копнежа на душата, сърцето и чувствата, прекалено пламенни в тази нещастна избраница, срещат съмнение, разочарование, преситеност; и отхвърлени в най-съкровените кътчета на съществото й, са превърнали живота й в мъченичество… О, господи! Дайте на Жорж спокойствието на Гьоте…“

Изобщо колкото по-добре Мари д’Агу опознава своята именита приятелка, толкова повече смята, че оценява правилно личната й стойност. Не че не се е възхищавала дотогава от жизнеността на домакинята, която може да пише по четиринадесет часа, след това да оседлае коня си и да препусне на любовна среща. Тя признава у Жорж дълбоко чувство към поезията и природата, странната й прелест, дарбата да бъде приятелка. Но крайната преценка е строга. Защо, като твърди, че е безпаметно влюбена в Мишел, е напълнила къщата си с младежи от Ла Шатр и Париж, всички влюбени в нея, между тях Сципион дю Рур и Жеводан? Защо са тези недостойни хлапащини? Защо е смешното подчертаване на майчинската любов? Плодовитата Мари не се възхищава от „любовта към малките, защото тя не е разумно чувство, а сляп нагон, в който и последното животно стои по-високо от жената“. От двете дъщери, родени в брака й, тя е загубила едната, след това изоставя другата на граф д’Агу; извънбрачната си дъщеря Бландин е дала на дойка недалеко от Женева; и очаква нерадостно второ дете от Лист.

Първата диагноза на Арабела е по-справедлива. Жорж се задушава, от прекалена жизненост. Тя си пуска често кръв. „На ваше място бих предпочела Шопен“, казва Принцесата, вече забелязала, че болнавият красив музикант е направил дълбоко впечатление на Санд, която би желала да го привлече в Ноан. През май Лист пристига от Париж, бледен, пламенен, гениален, и Жорж започва на свой ред да наблюдава двойката. И тук се сблъскват две личности: младият и необуздан Франц; надменната, мечтателна Мари. Санд смята, че любовта им не ще бъде вечна. Но лятото на 1337 година, под сенките на Ноан, е все пак прекрасно, ту озарявано от гениални изблици, ту помрачавано от страстни избухвания. Слънцето препича. И позлатява листата на блестящите неподвижни липи. Всяка вечер Жорж записва в дневника на доктор Пифоел:

„Стаята на Арабела е в приземния етаж, под моята. Там е прекрасното пиано на Франц, под прозореца, откъдето съзирам зелената завеса на липите, прозореца, откъдето излитат звуци, които целият свят би желал да чуе, а тук им завиждат само славеите. Могъщ артист, велик в големите неща и всякога над малките. А при това тъжен, разяждан от тайна рана. Щастлив мъж, обичан от красива, великодушна, разумна и целомъдрена жена. Какво ти е нужно, жалки неблагодарнико? Ах! Ако мене ме обичаха!…

Изпитвам успокоение, когато Франц свири. Всичките ми страдания стават по-етични, всичките ми нагони се извисяват. Особено силно той засяга струната на великодушието. Докосва и струната на гнева почти в унисон с моята енергия, но никога не стига до омразата. А мене ме гризе омраза. Омраза към какво? Господи! Никога ли не ще срещна човек, който заслужава да бъде мразен? Окажи ми тази милост, тогава не ще ти искам вече подкрепата да намеря човек, който заслужава любов…

Обичам да слушам тези откъслечни музикални фрази, които танцуват във въздуха на едно краче, като куци силфиди 85 85 Нощни духове от келтската и германска митология. — Б.пр. . Листата на липите се заемат да завършат песента тихичко, с тайнствен шепот, сякаш си доверяват тайните на всемира.“

Тя би желала да преценява с твърда ръка всички „жалки човешки накити“: славата, любовта. Господи! Какво да прави със силите си? Да работи? Това е вече ангария: „Ненавиждам занаята си“. Само пурите и кафето поддържат „жалкото й вдъхновение по двеста франка на кола“. После светът просветва внезапно, защото Мишел й е определил най-после среща. За 7 април, годишнина на запознаването им. Писал й е малко по-нежно и тя е сломена от щастие, от което е отвикнала: „Кажи ми вярно ли е, наистина ли ме обичаш, ще дойдеш ли, ще те видя ли, когато луната изгрява в нашите тъмни алеи, ще те притисна ли до сърцето си под нашите акации?… Седми април! Ще ми донесеш ли щастие?…“ През май отива при него на кон за цяла нощ щастие.