Андре Мороа - Жорж Санд

Лист завежда своята графиня в „мансардата“ на кея Малаке. Тя има продълговато слабо лице, обрамчено по английска мода с дълги букли. В профил фигурата й изглежда като че „е била притисната между две врати“. Жорж хвали с едва уловима ирония „тази хурия в небесносиня рокля“, благоволила да слезе от рая в дома на една простосмъртна. Отсега нататък ще я нарича само „Принцесата“ или „Арабела“. Първата среща не е много благоприятна.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

Когато ви видях за пръв път, намерих, че сте красива, но студена; втория път ви казах, че ненавиждам аристокрацията. Не знаех, че принадлежите към нея. Вместо да ми ударите една плесница, както заслужавах, вие ми заговорихте за душата си, сякаш се познавахме отпреди десет години. Това беше чудесно и аз изпитах веднага желание да ви обикна; но не ви обичам още. Не защото не ви познавам достатъчно. Познавам ви така, както ще ви зная и след двадесет години. Обаче вие не ме познавате достатъчно. Като не зная дали ще можете да ме обикнете такава, каквато съм в действителност, не искам още да ви обикна… Представете си, мила приятелко, моето най-голямо мъчение е стеснителността. Не допускахте, нали? Всички ме смятат дръзка по ум и нрав. Мамят се. По ум съм равнодушна, по нрав съм капризна. Не бива да се надявате, че ще ме излекувате много скоро от известна вдървеност, която се изразява само със замълчавания.

И добавя: „Трябва да се постараете много скоро да ви обикна. Това ще бъде много лесно. Преди всичко аз обичам Франц. А той ми каза да ви обикна. Отговаря за вас като за себе си.“ Тонът никак не е сърдечен, но и двете котки крият ноктите си; и когато Лист и мадам д’Агу отиват заедно в Швейцария, гдето — напук на квартала Сен Жермен — отнасят своята любов, кореспонденцията продължава. От писмата, в които Лист подчертава малко прекалено щастието си, Санд отгатва със смътно удоволствие, че той скучае в Женева. „Ако дойдете — пише Франц, — ще намерите, че съм значително оглупял.“ Това не е вярно; той не е имал никога повече вдъхновение, но хората на изкуството обичат да кокетират като жени. Женевските любовници препрочитат „Лелия“, правят хапливи заключения за темперамента на авторката, боготворят дъщеричката си Бландин, родена на 18 декември 1835, и страдат от укора на едно пуританско общество към незаконните връзки. И двамата канят във всяко писмо Жорж да отиде при тях в Швейцария. Но тя трябва да уреди най-напред работите си в Бери.

Договорът, подписан от Аврора Дюдеван и съпруга й през февруари 1835 година, влиза в сила през ноември, но Казимир започва да проявява колебание и раздразнение. Новите политически приятелства на съпругата му са неприятни. Скарванията между съпрузите зачестяват. Аврора иска да изземе управлението на имотите си от ръцете на Казимир, като казва, че той я разорява. Съгласна е да му даде издръжка, дори след като се разделят. „Ти знаеш, разбира се — пише тя на Иполит, — че не ще оставя съпруга си, колкото нелюбезен и да е той, да пукне от глад… при все че той би ме оставил да стигна до моргата, защото нямам двадесет франка.“

На 19 октомври 1835 между тях избухва скарване, не особено значително само по себе си, но довело до разрив. След вечеря, когато цялото семейство е в салона на кафе с приятели, Морис иска още крем. „Няма вече — отговаря баща му. — Върви в кухнята, да те няма тук.“ Детето отива при майка си. При последвалото спречкване Аврора се държи спокойно, Казимир невъздържано. Той заповядва и на жена си незабавно да излезе; тя отговаря, че е у дома си. „Ще видим дали е така — казва той; — махай се или ще ти ударя плесница!“ Присъствуващите приятели — Дютей, Папе, Фльори, Розан и Алфонс Бургоан — се намесват. Обезумял от ярост, Казимир се втурва към окачените оръжия и вика: „Трябва най-после това нещо да свърши!“ Като го вижда, че е взел пушка, Дютей му я изтръгва с тежки укори. „Щом се ядосам — отговаря Казимир, — не зная какво върша; и тебе бих могъл да ударя.“ Така е описано спречкването от очевидците. Трябва да имаме предвид, че всички са приятели много повече на съпругата, отколкото на съпруга, а Дютей е влюбен в нея и общественото мнение в Бери се съмнява в безпристрастието им. Случката е може би по-скоро неприятна, отколкото страшна. Самата Жорж Санд я описва на своя приятел Алфонс Дюплон комично, по селски:

Драги Идрожен, не си добре осведомен за това, което става в Ла Шатр. Дютей не се е скарвал със зам. барон дьо Ноан. Ето истинската случка. На барона му хрумва да ме бие. Дютей не одобрява. Фльори и Папе не одобряват. Тогава баронът хуква за пушката си, та да избие всички. А те не щат да ги избие. Тогава баронът казва: „Толкоз!“, и седна пак да пие. Така беше. Никой не се е скарвал с него. Но на мене ми омръзна и не ми се работи, за да се храня, а да оставям, каквото имам, дявол знае в чии ръце, и всяка година да ме гонят от къщи, а разни хубостници от градчето да спят в постелите ми, да пълнят къщата с бълхи, казах: „Не ща вече“, отидох при главния съдия в Ла Шатр и рекох: „Така и така!“