Андре Мороа - Жорж Санд

Иполит до Казимир Дюдеван, 28 юни 1836:

Не ти казвам да приемеш първото решение от Ла Шатр, а да вземеш дома Нарбон и сина си, като оставиш на Аврора Ноан, където сам чувствуваш, че не можеш да останеш. Колкото до възпитанието на Соланж, ей богу, ще трябва да се примириш с решението… Няма защо да търся далеко пример, за да ти докажа, че една лекомислена жена е била по-строга към дъщеря си, отколкото една почтена жена… Не се тревожи какви хора я възпитават сега. До година и половина те ще бъдат до един прогонени! Най-напред Дютей, Мишел, Дюверне, Фльори. Тя ще се проявява повече от всякога, но вероятно е, че като трябва да възпитава дъщеря си, ще си възвърне малко човешки чувства, ще вложи малко самолюбие да предпази Соланж от пропастта, в която е пропаднала сама…

Казимир се отказва от обжалването, а жена му, за да приключат, се съгласява да му повери възпитанието на Морис и плодоползуването на дома Нарбон. Аврора запазва Соланж и Ноан, който носи, според сметните книжа, девет хиляди и четиристотин франка доход. Колко ядове и потоци красноречие, за да се върнат към първоначалната спогодба!

Когато Мишел от Бурж защищава така блестящо Жорж Санд, красноречието му е по-скоро професионално, отколкото сърдечно. Двамата любовници не се спогаждат вече. Мишел отблъсква много скоро Жорж. Насаме е много настойчив; и я уморява. Тя едва отговаря на неговите увещания и той чувствува, че тази затворена душа си остава непристъпна светиня. Упорствува да я убеди в това, което нарича „политически необходимости“; тя ги намира престъпни или детински. Уплашила се е, като вижда, че той е повече честолюбив, отколкото искрен. И не държи никак на своите идеи; всеки нов автор ги променя; след прочитане на Монтескьо става умерен, след Оберман — отшелник. Това непостоянство, граничещо с лудост, не задоволява Жорж. Тя е мислила, че намира учител, а си е взела тиран. „Струва ми се понякога — казва му тя, — че си геният на злото: толкова ясно съзирам, студената ти жестокост и несправедливата ти тирания към мене.“ Защо не скъсва с него? Защото — колкото странно и да изглежда — този похабен, некрасив и лош човек, „неверен и ревнив деспот“, е съумял ако не да задоволи, то поне да пробуди у нея жената, която младите любовници — Сандо, Мюсе, Паджело — са смятали за „същинска Лелия“.

Жорж Санд до Мишел от Бурж, 25 март 1837:

Ние не търсехме любов, когато съдбата ни тласна един към друг. Страстта ни грабна. Нямаше нито борба, нито размисъл… Твоето желание ме пресрещна и покори. Аз се подчиних на твоята любов, без да разбирам още силата на моята, но се подчиних с опиянение, макар и да предчувствувах, че тя ще пресъхне първа, защото знаех колко дълбоки, съсредоточени, спокойни и трайни са моите чувства… Първите ти ласки аз приех разплакана… Няколко дни ти ме обичаше дотолкова, че замечта за материално и пълно обединение на нашите съдби. Определи дори срок, който наближава… Успокой се! Това обещание е записано само в сърцето ми, а то ти принадлежи. Можеш и да скъсаш този лист от книгата на живота… Когато бронята ми бе разрушена къс по къс и силата ми разбита; когато всички струни на моето същество затрептяха оголени в ръката ти, моята привързаност стана толкова силна и дълбока, че не можех да си представя друга цел в живота, освен да живея с тебе…

Тя му пише пламенни, тайнствени, шифровани писма, защото съществува една госпожа Мишел, от която трибунът много се страхува. Мишел се нарича в тия писма Марсел; Бурж — Орлеан; Ноан — Льо Шене; Морис Санд — Мари; 7 април (тяхната годишнина): Жанри. Елиза Туранжен, девойката от Бурж, която е тяхна довереница и съучастница, защото дава подслон на любовта им, е Сперанца. Понякога, за да отклони подозренията, Жорж си дава вид, че пише на жена и говори за Марсел в трето лице. Но кореспонденцията си остава чувствена, неспокойна и според обичайния стил на Жорж — задъхана от страст. Двамата любовници се обвиняват взаимно в изневяра, и двамата имат право.

Ревността на Мишел може да се разбере лесно: щом любовта й започне да замира, Санд не е жена да пропусне възможното щастие. Един много красив тридесет и една годишен швейцарец, Шарл Дидие, е неин близък едновременно с Мишел както в Париж, така и в Ноан. Спомняме си, че Ортанс Алар го бе довела в дома на кея Малаке. Роден в Женева в хугенотско семейство, ботаник, алпинист и поет, Дидие има едновременно нещо от Русо и от Бенжамен Констан. Всяка вечер прави в дневника си „интелектуална равносметка“. Романтик по душа, пламенен пуритан, той се чувствува чужд всред аристократичната буржоазия в своята родина; и пътешествува във Флоренция става любовник на Ортанс Алар, Към 1830 година пристига в Париж с петдесет франка в джеба. Неговото божество, Виктор Юго, го посреща и Дидие се приобщава към Сенакла. Написал е роман — „Подземният Рим“ — който е имал известен успех; но като прочита по това време „Лелия“, той си казва: „Чувствувам се слаб, жалък писател и незначителен художник пред това могъщество във формата и чувството“.