Андре Мороа - Жорж Санд

Мишел укорява Жорж за нетърпението й: „По-скоро, по-скоро — подиграва я той — открийте божиите тайни на господин Жорж Санд, който не иска да чака“. Тя може, разбира се, да скръсти ръце и да запази така драгоценната си свобода. „Но истината не скача зад беглеца и не препуска заедно с него… Твоят любим божествен философ е знаел много добре това, когато е казал на учениците си: «Където се съберат трима в мое име, духът ми ще бъде с вас». Така че заедно с другите трябва да търсим да се молим…“ Една сутрин, когато иска да му отговори, тя забелязва, че Мишел си е отишъл и е заключил вратата. Няколко пъти я заключва така за цял ден. „Карцирам те — казва той със смях, — за да ти дам време да размишляваш.“

Този тормоз й доставя удоволствие отначало; но разбиранията й не се променят. Всякога е смятала, че последните са първи, че угнетените струват повече от угнетителите и робите от тираните. „Отдавна мразя всичко, което се издига на глинени нозе.“ Но тази омраза е пасивна. Като се изключат няколко изблика на войнствен плам, Жорж изпада в едно напълно поетично съществуване. Най-после, от обич към Мишел, тя възприема не учението, а знамето му:

„Уви! Предупреждавам ви, че съм годна само да изпълнявам доблестно и предано заповеди. Мога да действувам, но не и да разисквам, защото не зная нищо и не съм убедена в нищо. Мога да се подчинявам само като затворя очи и запуша уши, за да не виждам и да не чувам нищо, което може да ме разубеди; мога да вървя с приятелите си като куче, което вижда, че господарят му заминава с кораб, и се хвърля да плува, за да го последва, докато умре от умора. Морето е безбрежно, приятели, а пък аз съм слаба. Бива ме само за войник, но нямам необходимия ръст от пет стъпки… Е добре! Какъвто и да е цветът на знамето ви, ако вашите фаланги вървят към републиканско бъдеще; в името на Исус, който има само един истински апостол на земята; в името на Уошингтън и Франклин, неуспели да направят всичко и оставили на нас да довършим делото; в името на Сен Симон, чиито синове вървят направо към великата и страшна задача (бог да ги пази!…), да вървим, за да постигнем доброто и тия, които вярват в него, да докажат своята вяра… Аз съм само детето на полка, вземете ме с вас.“

За да направят от детето на полка един републикански войник, като задоволят и сърцето, и ума на Санд, е потребен по-верующ пророк от Мишел, който би съумял да примири християнството и социализма.

Слоевете от приятели се подновяват така бавно и така неизбежно, както пластовете на чернозема. Един умира, друг се изплъзва от нашия кръг, трети прониква в него и довежда със себе си нова смяна. При пристигането си в Париж мадам Дюдеван е заобиколена от берийците Реньо и Фльори; Латуш и Сент Бьов са нейни довереници. Скъсването със Сандо отстранява Балзак и Реньо; новата любов създава пустота наоколо. Когато си отива, Мюсе оставя след себе си Франц Лист, когото е въвел в дома на кея Малаке. Гениалният музикант се харесва на Жорж Санд по много причини. Възпитана от баба си, тя има усет към хубавата музика. Но има и още нещо. И Лист като Жорж е бил на младини мистик; и много повече от нея е запазил една пламенна набожност; като нея изпитва нежно съчувствие към нещастните, като нея съчетава аристократични обноски с демократични разбирания; като нея иска да знае всичко, чете поети, философи, стреми се към благородни вълнения. Лист е седем години по-млад от Санд; очите му мятат мълнии; копринените му коси се развяват, когато свири. Тя би могла да се влюби в него.

Парижките клюкари твърдят, че е била влюбена. Мюсе го ревнува за кратко. Аврора и Франц, всякога отричат да е имало любов помежду им, а тъй като и двамата водят съвсем открито един твърде, свободен живот, може да им се вярва. Лист се възхищава от романите на Санд и хвали романтичното й схващане за любовта; „Корина от кея Малаке“ 72 72 Корина — героиня от роман на мадам дьо Стал. — Б.пр. не му вдъхва никакви плътски желания. Тя от своя страна пише: „Ако можех да се влюбя в господин Лист, бих се влюбила в него напук. Но не можех… би било много неприятно за мене да обикна спанака, защото в такъв случай щях да ям спанак, а не мога да го понасям…“ Освен това Лист „мисли само за бога и за света дева, които никак не приличат на мене. Добър и щастлив младеж!“ Трябва ли да съзрем тук сянка от недоволство? Дали спанакът е прекалено зелен? Всъщност Франц е влюбен в друга жена, в графиня д’Агу, внучка на германския банкер Бетман, дъщеря на граф дьо Флавиньи, жена със златисти коси, сини очи, тънка и почти прозрачна, „права като свещ, бяла като нафора“, готова да извърши всякаква дързост в името на романтичната любов.