Андре Мороа - Жорж Санд

Тя иска да си остане само поет; знае, че и най-великите хора записват подвизите си на пясък, и вятърът, довял Сула, заличава спомена за Марий.

Той не я оставя на мира. Какво прави тя със силата си? Книжна любов. Нищо повече. Жорж е готова да признае, че животът й е пълен с грешки, но отдава, малко доктринално значение на тези минали прегрешения: „Всички, които ме познават отдавна, ме обичат достатъчно, осъждат ме снизходително и ми прощават злото, което съм си причинила. Моите съчинения не правят никакви заключения и не са донесли ни добро, ни зло…“ „А кога ще дойде заключението? — пита нетърпеливо той. — Ами ако умреш, преди да стигнеш до някакво заключение?“ На Жорж е приятно да се чувствува шибана от тази сила. За пръв път има работа с по-волева личност от себе си. Той я нарича: „Глупачка!“ Това е ново усещане за нея. Тя гали голямата плешива глава; би желала Мишел да остарее, да се разболее, за да може да се грижи за него. Всъщност той е болен от незадоволено честолюбие. Жорж се осмелява да му каже: „Ти намираш, че се налага да чакаш дълго осъществяването на една велика съдба! Часовете се влачат, главата оплешивява, душата изпепелява, а човешкият род не напредва…“

В края на април Мишел заминава за Париж като защитник в най-големия политически процес на годината: делото на лионските метежници. Всички водачи на републиканската партия: Мари, Гарние-Паже, Ледрю-Ролен, Карел, Карно, Пиер Леру, Барбес — са на скамейката за защитата. Жорж пожелава да отиде в Париж, за да бъде с Мишел и да присъствува на съдебните заседания. Сент Бьов, закъснял в откриването на новата любов, я предупреждава, че е опасно да види отново Мюсе: „Не предполагайте, приятелко моя, че няма да го видите, че той няма да узнае, няма да дойде… Предположете, че сте у дома си, че му отворите, че при вас няма трето лице…“ Как ли се е усмихвала тя! За Мюсе ли мисли сега? Тя се увлича постепенно от политическите страсти, не по-малко опияняващи от любовта. Заедно с Мишел в жилището на кея Малаке нахлува цялото републиканско възбуждение. „Да поставим социалния въпрос!“ — казва всяка вечер добрият наивен Плане. „Да поставим социалния въпрос!“ — повтаря младият красавец Лист, когото Мюсе е представил някога на Жорж. За да поставят „всички въпроси“, Лист кани на вечеря абат Ламне и Жорж; благоразумният Сент Бьов се пита уплашено какво ли си говорят тези „озарени свише“.

Мишел, който не щади силите си при защитата на априлските обвиняеми, изпада една вечер, след заседанието, в ужасна тревога. Родена болногледачка, Жорж се грижи за него и „се привързва от сърце към това същество, което не прилича на никого“. Щом се чувствува по-добре, Мишел започва нова пледоария — този път, за да привлече към своето верую Жорж. Тя не е враждебна към учението му: и тя като Мишел ненавижда умерените убеждения; почти несъзнателно е бонапартистка, доколкото Наполеон е олицетворявал идеите на революцията; от най-ранните си години е републиканка от омраза към „старите графини“ и е наследила от майка си любов към народа. Приема равенството в имуществата, но го разбира като право на еднакъв дял щастие, не като разпокъсване на собствеността, „което би могло да даде на хората щастие само като ги направи диваци“. Системата, която Мишел проповядва една нощ пред нея, по моста на Светите Отци, когато отраженията от осветения дворец танцуват по дърветата в парка Тюйлери, е учението на Бабьоф — заговор за премахване на неравенството чрез насилие. Кастеланката от Ноан, която се наслаждава замечтано на прекрасната нощ, леките съзвучия на далечен оркестър и „меките отражения на луната, преливащи в светлините за кралския празник“, се пробужда в това съзерцание от гласа на Мишел: „Казвам ви — вика той, — че за да подмладите и подновите вашето покварено общество, тази прекрасна река трябва да почервенее от кръв, този прокълнат дворец да се превърне в пепелище, а просторният град, където блуждае погледът ви, да стане пясъчна пустиня, която беднякът ще разоре, за да построи сред нея колибата си!“

Тази нощ той декламира така шумно, като счупва бастуна си по стените на стария Лувър, че огорчава и отблъсква Санд и Плане, които му обръщат гръб и тръгват към жилището на кея Малаке. Той ги настига, моли Жорж да го изслуша. Споровете продължават и през следващите дни. Тя се оплаква от интелектуалната тирания, която Мишел иска да упражнява. Жорж вярва в разума и любовта повече, отколкото в насилието. Благодарна е на Мишел, че й е дал възможност да зърне идеала за пълното равенство, но се страхува да не би това буйно красноречие да отведе до своеволия и стрелба. Със своя взискателен здрав разум тя го пита какво общество желае той да построи? Какъв е планът му? „Откъде да зная?“ — отговаря Мишел. Събитията ще го ръководят. „Истината не се открива на мислители, които са се усамотили на планината. За да се открият истини, приложими в обществото, хората трябва да се обединят и да действуват.“