Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд до Сент Бьов, края на март 1835 година:

Виждам, че грешката и нещастието ми са в ненаситната гордост, която ме погуби… Проклети да са хората и книгите, които ме тласнаха към нея със своите софизми! Трябваше да се придържам към Франклин, от когото се възхищавах до двадесет и пет години, а пък и сега мога да се разплача, като погледна портрета му, закачен до моето легло, като че ли виждам приятел, комуто съм изменила. Няма да се върна вече към Франклин, нито към моя йезуитски изповедник, нито към първоначалната си платонична любов, траяла шест години, нито към сбирките от насекоми и растения, нито към радостта да кърмя децата си, нито към лов на лисици и препускане на кон. Прекалено добре зная, че нищо, което е било, няма да се повтори…

Всички хора вършат грешката да забравят, когато ги е заляла вълна, че ако останат живи и продължат да действуват, вечното движение ще ги изведе отново на върха й.

Това, което е било, естествено, няма да се повтори. Но безброй възможности остават. Вярвала ли е тя, когато се разкайва за злото, което е причинила на Мюсе, че той ще се съвземе толкова бързо? След осем-девет месеца Алфред утешава на свой ред приятеля си Тате, жертва на измяна: „Уви! Уви! Ето че оздравях! Поникна ми нова коса, смелостта ми се върна, а на всичко отгоре станах дори равнодушен!…“

Поезията е вълнение, което си припомняме на спокойствие. Тъй като не страда вече, Мюсе може да разврежда колкото желае раната си, ако изкуството изисква това. Споменът, запазен от този престой в ада, картините от тия дни, изпълнени със страст, наслада и гняв, ще подхранват цялото му творчество. Те прозвучават понякога като вик на омраза, но по-често са съжаление за гордата безумка, за черните къдри и прекрасни очи.

Книгата за нея, която е обещал някога на Жорж, излиза през 1836 година под заглавие „Изповед на едно дете на века“. Той описва Санд под името Бригита Пийрсън, без горчивина, дори с уважение. Героят Октав, водил безпътен живот, е свикнал да осмива най-съкровените и свещени тайни на щастливите нощи. Той се държи с Бригита ту като с невярна любовница, ту като със заплащана уличница. Тя се отнася всякога майчински към него: „Да, когато ми причинявате страдание, не виждам вече във ваше лице любовник; вие ставате за мене само едно болно дете, за което желая да се грижа, за да го излекувам и да си възвърна своя любим… Дано богът на майките и любовниците ми позволи да изпълня тази задача…“ Такава, каквато я познаваме, Жорж сигурно му е говорила така. Романът завършва с намек за опрощение: „Не мисля, скъпа Бригита, че ще можем да се забравим; но мисля, че сега не можем още да си простим, а трябва на всяка цена да го сторим, дори ако не се видим никога вече…“ Санд плаче горчиво, когато прочита тия редове. „После написах няколко думи на автора, за да му кажа, не помня какво: навярно, че много съм го обичала, всичко съм простила и не искам вече да го видя…“ По този пункт и двамата са съгласни.

Един ден, към края на 1840 година, когато минава през гората във Фонтенбло, Мюсе си припомня „жената от Франшар“, въодушевявала младостта му. Малко по-късно среща Жорж в театър; тя е все още млада и красива; смее се, поглежда го като непознат. Когато се прибира у дома си, той написва „Споменът“, който има за тема: „Да, и любовта минава като всички човешки страсти и като самите хора“.

Но какво от това? Нима сме обичали по-малко, затова че любовта е отлетяла?

Можем да си представим по-съвършена любов от романтичната; можем да желаем една страст, която с време и воля се превръща в чувство. Една възвишена душа може да се закълне искрено във вярност и да удържи клетвата си. Но не бива да мерим на едни везни постъпките на човек на изкуството и на другите хора. Всеки човек на изкуството е велик артист, който съзнателно се нуждае да надхвърли обикновените вълнения, за да може мисълта му да се превърне в нещо необикновено и блестящо. Моралистът има право да смята, че Санд и Мюсе биха могли да живеят по-разумно. Но особените творби, създадени от техните грешки и страдания, биха били невъзможни в такъв случай. Преди да се срещне с Жорж Санд, Мюсе познава желанието, но не и страстта; може да пише „Балада към луната“, не и диалога между Камила и Пердикан. Затова не можем да съжаляваме, че в един ден от 1834 година, в стая, населена с призраци, над пламтящата Венеция, чиято врява и тежък мирис на застояла вода нахлува до тях, двама гениални любовници страдат и се измъчват взаимно. Стоновете им са несъмнено малко преувеличени, а безумствата донякъде престорени.