Андре Мороа - Жорж Санд

Но и двамата са обзети от най-опасната лудост: търсене на абсолютното. От раздяла към раздяла, от помирение към помирение, умиращата им любов преживява резки кризи, които са чисто и просто предсмъртни конвулсии. Санд и Мюсе приличат по това време на борци, облени в пот и кръв, които са се вкопчили един в друг и се бият, а зрителите не могат да ги разделят. Един ден той заплашва, че ще я убие, после, с кратко писъмце на италиански, моли за последна среща: senza veder, e senza parlar, toccar la mano d’un pazzo che parte domani — „без да погледне и без да продума, да докосне ръката на един безумец, който заминава утре…“

Арбитър в тази последна битка, Сент Бьов се намесва, за да я прекрати. Жорж е съгласна.

Санд до Мюсе:

Гордостта ми е сломена вече; любовта ми е само състрадание. Казвам ти: „Трябва да оздравеем от нея. Сент Бьов е прав.“ Твоето поведение е жалко, невъзможно. Господи, в какъв живот те оставям? Пиянство, вино, жени, и пак, и все това! Но щом не мога да сторя вече нищо, за да те спася, трябва ли да продължавам този срам за мене и това мъчение за тебе…

А тъй като Алфред упорствува да ходи у нея, тя избягва в Ноан. Последните сцени напомнят отново музата на комедията, защото Жорж доказва, че и сред безумието на страстта запазва самообладание и организаторски способности. Буржоазката от Ла Шатр и владетелката на Ноан се заема, да помогне на романтичната героиня.

Жорж Санд до Букоаран, 6 март 1835:

Приятелю, помогнете ми да замина още днес. Идете в пощенската станция по обяд да ми запазите едно място. След това елате у дома. Ще ви кажа какво да правите.

Но ако не мога да ви кажа — нещо много възможно, защото ще бъде мъчно да заблудя тревогите на Алфред, — ще ви обясня още сега всичко с две думи. Ще дойдете у дома в пет часа и ще ми кажете загрижено, че току-що е пристигнала майка ми, много уморена и доста сериозно болна, а прислужницата й я напуснала, затова тя има нужда от мене и трябва незабавно да отида при нея. Аз ще си сложа шапката, ще кажа, че скоро ще се върна, и вие ще ме настаните в колата.

Елате през деня да вземете пътническата ми чанта. Лесно ще я изнесете, без да ви видят, и ще я занесете в пощенската станция. Дайте да поправят пътническата възглавница, която ви изпращам. Загубена е ключалката й… Елате колкото е възможно по-скоро. Но ако Алфред е в къщи, не си давайте вид, че има да ми казвате нещо. Аз ще изляза да поговорим в кухнята…

Алфред дьо Мюсе до Букоаран, 9 март 1835:

Господине, току-що бях у мадам Санд, където ми съобщиха, че тя е в Ноан. Бъдете добър да ми кажете дали е вярно. Тъй като вие сте виждали мадам Санд тази сутрин, трябва да знаете какви са били намеренията й, а тъй като тя трябваше да замине едва утре, бихте могли да ми кажете дали мислите, че е имала някакви основания да не желае да ме види преди заминаването си…

Жорж Санд до Букоаран, Ноан, 9 март 1835:

Приятелю, пристигнах благополучно и не уморена в Шатору в три часа следобед. Вчера видях всичките ни приятели от Ла Шатр. Ролина дойде с мене от Шатору. Обядвах с него у Дютей. Започвам да работя за Бюло.

Много съм спокойна. Постъпих, както трябваше да постъпя. Измъчва ме само мисълта за здравето на Алфред. Пишете ми как е той и ми разкажете, без да скриете или да смекчите нещо, равнодушието, гнева или скръбта, които може би е проявил, когато е узнал вестта за заминаването ми. За мене е важно да зная истината, при все че нищо не ще промени решението ми.

Пишете и как са децата ми. Кашля ли още Морис? Оздравял ли се прибра в неделя вечерта? И Соланж кашляше…

Още първата нощ тя започва да пише роман за Бюло и запълва обичайните двадесет страници със своя едър, спокоен почерк.

Трясъкът е стихнал; бурята отминава; последният й тътен се превръща в селска песен. Но мечтаното приключение привършва с провал. Лелия е помислила още веднъж, че може да не зачита света, да наложи своята независимост, да живее в откровена любов. Но ето че любовта и откровеността се оказват несъвместими. Нейните най-верни приятели, наставникът й Сент Бьов я осъждат мълком и я съветват да се държи по-благоразумно. Лекарството на Сент Бьов се е оказало, както сам признава, „жалко и слабо“. Това означава примиряване с несъвършена любов.

Но тя не се надява вече нито на нежна, трайна любов, нито на сляпо, бурно увлечение. Разбира, че чувството е нещо прекрасно и свещено, с което е злоупотребила, както и другите са злоупотребили по отношение на нея. Тя смята, че е остаряла и не може да вдъхва любов. Няма вече нито вяра, нито надежда, нито желание. Не отрича своя бог от младини, но не му е служила, както подобава, и той я е сразил. „Препусканията“ са свършени, тя не ще стъпи вече в стремето.