Андре Мороа - Жорж Санд

През този септември — 1834 — тя чете «невероятно» много: «Евхаристия», от абат Жербо, «Размисли за самоубийството» от мадам дьо Стал; «Животът на Виторио Алфиери» от Алфиери. Проповед, дисертация, изповед. Но най-много чете и препрочита писмата, които получава по това време от Мюсе, пламенни, безумни писма, първообраз на «Нощите»: «Кажи, че ми отдаваш устните, зъбите, косите си, главата, която беше моя, че ме прегръщаш пак! О, боже, боже! Помисля ли за това, гърлото ми се свива, погледът помътнява, коленете ми се подкосяват. Ах, страшно е да умреш, страшно е и да любиш така. Как жадувам, моя Жорж, как жадувам за тебе! Моля ти се, изпрати ми такова писмо! Загивам, сбогом…» Поетично преувеличение ли? Разбира се. Каквото и да се говори, никой не умира от любов. В Баден Мюсе намира успокоение и дори една любовна сполука, която го вдъхновява да напише поема. Но ревността и любовта към тази, която той смята, че му се е изплъзнала, са искрени.

В Ноан Санд се усамотява в горичката, за да му отговори с молив, като се старае да го успокои: «Ах, ти все още премного ме обичаш. Не бива вече да се виждаме.» Говори му за горкия Пиетро, «доброто невинно момче», което е казвало толкова пъти «Il nostro amore per Alfredo» 70 70 Il nostro amore per Alfredo (ит.) — нашата любов към Алфред. — Б.пр. , а сега също се е сетило да ревнува и обсипва Жорж с упреци в писмата си. Но тя не се колебае вече в душата си между поета, който пише от Баден пламенни, великолепни писма «а ла Русо», и слабия, мнителен Паджело, който «й стоварва на главата» оскърбителни и неумели обвинения.

Санд до Мюсе:

Може би вече е заминал и аз няма да го задържа; оскърбена съм до дън душа от писмата му и чувствувам, че вече не ми вярва; а следователно и не ме обича…

Оттук изхожда възхитителната реплика на Жаклин към Андре, в първото действие на «Светилника»: «Вие не ме обичате вече… Самата невинност дори би ви се сторила виновна… Не ме обичате вече, щом ме обвинявате…»

Трябва да признаем, че в този случай драмата се превръща наистина в комедия. Жорж е искрена, когато пита патетично Мюсе: «Възможна ли е възвишена, вярваща любов? Или ще трябва да умра, без да я срещна? Да улавям само призраци, да гоня само сенки! Дотегна ми. А при това обичах искрено и сериозно този великодушен човек, романтичен като мене, когото смятах по-силен от мене.» Но музата на комедията се усмихва, когато Санд добавя: Обичах го като баща, а ти беше нашето дете…“ Тя би желала всички да са щастливи, всеки да вярва на думите й, всеки любовник да я обича и да се съгласява великодушно с желанието й да ощастливява и съперника му. Но хората не са създадени по такъв образец. Любовта не е приветлива и открита; любовта е недоверчива, изключваща, неспокойна и ревнива. Какво разочарование!

На 15 септември Мюсе пише от Баден: „Ако се върна в Париж, ще ти бъде може би неприятно, както и на него. Признавам, че стигнах дотам да не щадя никого. Ако този венецианец страда, нека си страда: тъкмо той ме научи да страдам. Връщам му урока, предаден ми магистрално от него…“ Жорж се връща набързо от Ноан, за да утеши Паджело, преди да го пожертвува. Най-хубавото в случая е това, че Паджело не се нуждае от никаква утеха. Той е предвидил тази развръзка още при завръщането от Венеция в Париж. Престоят във Франция е бил интересен за него; именити лекари го отрупват с любезности; животът без любовницата му се струва прекрасен и спокоен. Ето как разказва той скъсването:

Дневник на Паджело: „Жорж Санд ми съобщи с писмо, че е продала картините ми за хиляда и петстотин франка… Невероятно зарадван, побързах да си купя кутия с хирургически инструменти и някои нови книги от моята професия… Сбогувахме се безмълвно; стиснах й ръка, без да мога да я погледна. Тя изглеждаше смутена; не зная дали страдаше; моето присъствие й пречеше…“

Излиза Паджело. Добрият доктор се връща във Венеция, оженва се. Има много деца и доживява до деветдесет и една година (1807–1898), след като е получил от това младежко приключение обаянието на Гуичиоли. Щастливи са тези, които са свързани за миг с някоя блестяща съдба, но се измъкват бързо от опасните лъчи на прожекторите.

Кой ще се занимава отсега нататък с Паджело? Още при първата си среща Санд и Мюсе стават отново любовници; той е опиянен от страст, тя е трогната и изпълнена с умиление. Но това не е „цялостно и нежно примирение“, за каквото говори Паскал. Мюсе обещава да забрави миналото. Клетва на пияница ли? Нима душа, която се наслаждава от страданието, ще се откаже някога да го предизвиква? Той преследва Жорж с подробни, непрекъснати разпити. Кога е станала любовница на доктора? Как? Тя отказва да отговаря, призовава на помощ свенливостта. „Мислиш ли, че ако Пиетро ме бе разпитвал за тайните на нашата любов, щях да му отговоря?“ Мюсе навлиза в своята демонична фаза: в потребността на мазохиста да узнае най-лошото; ревност, обиди, ужасни свади; после разкаяние, искане прошка, очарователна нежност и ако всичко това не стига — разболяване. Тя отива отново да се грижи за него в дома на майка му; взела е от прислужницата шапчица и престилка, а госпожа Мюсе се преструва съучастнически, че не я е познала.