Андре Мороа - Жорж Санд

Жестока сила, остра любов към живота… Странно силни изрази, когато става дума за добрия Паджело, с неговите буйни целувки, простовато изражение, моминска усмивка, дълга жилетка и кротък поглед. Но трябва да помислим какво е очаквала тя от него: съвършенство в любовта. „Уви! Толкова страдах, толкова търсих това съвършенство, без да го срещна! Ти ли, ти ли най-после, мой Пиетро, ще осъществиш мечтата ми?…“

Казала ли е на Мюсе, както е желала, че обича Паджело? Сигурно, защото той говори за една „тъжна вечер във Венеция, когато ми каза, че имаш своя тайна. Мислеше, че говориш на глупав ревнивец. Не, моя Жорж, говореше на приятел…“ В „Изповед на едно дете на века“ четем: „Тайно сладострастие ме приковаваше вечер към мястото ми. Когато наближаваше да дойде Смит (Паджело), не се успокоявах, докато не чуех звънеца. Защо съществува у нас нещо необяснимо, което обича да страда?…“ Защото известното нещастие не е така мъчително, както съмнението. Страданията на ревнивеца се дължат главно на гордост и на любопитство. Любовникът е желал да завладее едно същество. Не е успял. Партньорът му, станал вече противник, си остава свободен човек с неизвестни постъпки, мисли и чувства. Единственото средство да му се отнеме тази свобода е да узнаеш. Ревността отслабва, а понякога и изчезва, когато знаем.

Мюсе е узнал, че Санд обича Паджело, но не знае дали е принадлежала на Пиетро, докато сам той е още във Венеция; и този трън остава в кожата му. Жорж отказва да му отговори на този въпрос. Това е нейна тайна, заявява тя, и щом не принадлежи вече на него, не му дължи никакви обяснения. В края на март Жорж и Алфред не живеят вече заедно. Изпращат си писъмца по гондолиерите.

На 29 март Мюсе заминава за Париж, придружен от прислужник италианец. Отнася със себе си „двама странни спътника — безкрайна скръб и безкрайна радост“: скръб, защото загубва една любовница, в която се е влюбил отново, щом тя му се изплъзва; радост, защото се е държал добре, защото е направил голяма жертва, завършена с красива постъпка. Жорж го придружава до Местра, целува го с майчинска нежност и както всякога в моменти на Душевно сътресение, се прибира пеш, за да изразходва излишъка от сили, който я измъчва. Връща се във Венеция със седем сантима в джеба и се настанява с Паджело в едно малко жилище. Санд до Букоаран: „Изпращайте писмата до господин Паджело, аптека Анчилио, до Сан Лука, за мадам Санд… Ако Планш се занимава с моите коректури, поръчайте му да оправи стила и да поправи правописните грешки…“

Тя прекарва пет месеца в своето венецианско усамотение; довършва романа „Жак“ и го изпраща на Мюсе със сухо посвещение, написано с молив: „Жорж на Алфред“; пише първите „Писма на един пътешественик“; взема бележки за италиански повести. „Жак“ не се харесва на Балзак, който намира, че книгата, е „празна и невярна“.

Балзак до Ева Ханска, 19 октомври 1834:

Последният роман на мадам Дюдеван е съвет към съпрузите, които пречат на жените си, да се самоубият, за да ги оставят свободни… Една наивна девойка напуска след шестмесечен брак своя достоен съпруг за някакъв ветрогон; един ценен, пламенен, влюбен човек заради някакво денди, без каквото и да е физиологическо или нравствено основание. После идва любов към мелезите, както в „Лелия“, към безплодните същества, нещо доста странно у една жена, която е майка и люби по-скоро с инстинкт, по немски…

Вярно е, че много романи на Санд стоят по-долу от писмата и таланта й.

В свободното си време и с обичайното си усърдие трудолюбивата романистка шие или плете. За своя хубав италианец тя украсява собственоръчно цяла стая: завеси, кресла, диван. Тази прелюбодейка е преди всичко домакиня. Пиетро Паджело е много влюбен и малко смутен. Любовниците му венецианки се стараят да си го възвърнат. Една от тях скъсва в пристъп на ревност неговия bel vestito 69 69 Bel vestito (ит.) — прекрасен костюм. — Б.пр. . Брат му Роберто го подиграва за мургавата и мършава чужденка: „Quella sardella… тази сардела“, казва Роберто. Но Пиетро обича своята французойка и тъй като по цял ден е по посещения на болни, оставя на Санд необходимите й осем часа за покой и работа, които осигуряват трайност на тази любов. Пиетро е беден и не може да й купува цветя, но става призори и отива в предградията да бере букети за Жорж.

Щастие ли е това? Да, но блудкаво щастие. Санд и Мюсе започват веднага да съжаляват за нещастните дни. След като се разделя с Алфред в Местра, тя му пише: „Кой ще се грижи за тебе и за кого ще се грижа аз? Кой ще има нужда от мене и за кого ще поискам да се грижа отсега нататък?… Сбогом, птичето ми! Обичай всякога твоя нещастен стар Жорж. От страна на Паджело ще ти кажа само това, че той плаче за тебе почти толкова, колкото и аз.“ Ах! Колко е трудно да се откаже от своя идеал за трио! Що се отнася до Мюсе, щом се разделя със своята мърморка, започва да съжалява за приятелката: „Още съм влюбен в тебе“, пише той. Мисълта му е усредена в отсъствуващата и той се представя искрено за великодушен. Дано да е щастлива с Пиетро: „Добрият младеж! Кажи му, че много го обичам, не мога да не се просълзя, като мисля за него…“ Добрата болногледачка също плаче: „О, на колене те моля, не си позволявай още нито вино, нито жени! Много е скоро… Отдавай се на удоволствия само когато тялото повелително ги поиска, но не ги търси като цяр срещу скуката и скръбта…“ Те са съгласни, че и двамата не са виновни; буйните характери, задълженията към изкуството не им позволяват живот на обикновени любовници.