Андре Мороа - Жорж Санд

Лесно можем да си представим какво е правил. След като се отдалечава от нея, отначало от скука, защото тя го смята за „хлапак“ и му държи проповеди, после от погнуса, защото се е разболяла от отвратителна дизентерия, а може би, казва Мора, и от „деликатност да не издаде пред нея тази погнуса“, той се предава на своята слабост към романтичен разврат. Обикаля венецианските вертепи, гдето мирише на застояла вода, и гълта непознати напитки. После „търси целувките на танцувачките от Фениче“. Поради болестта си и от огорчение Жорж го осъжда на целомъдрие. Но той си намира други жени. Тя не ще забрави никога тия дълги самотни очаквания, тайнствения плисък на водата по стъпалата, тежката отмерена стъпка на стражарите по кея, острия, почти детски писък на полските мишки, които се бият по огромните плочи, всички бегли, чудновати звуци, изпълнили тишината на венецианските нощи.

Една сутрин той се завръща окървавен след някакво сбиване. Не след много започва и ужасен припадък. Прилича на полудяване, на мозъчно възпаление, на тифозна треска; каквото и да е, гледката е ужасна. Жорж се изплашва. Той е способен да се убие или да умре във Венеция от тази болест. Каква отговорност за нея! Какъв ужасен край на един роман, който си е представяла така възвишен! Тя повиква младия лекар, който я е лекувал, и за да му помогне в диагнозата, разказва в писмото си за нощта във Франшар:

Веднъж, преди три месеца, след силна тревога, той беше цяла нощ като луд. Виждаше наоколо си призраци и викаше от страх и отвращение… Обичам този човек повече от всичко на света и съм безкрайно разтревожена, като го виждам в това състояние…

Тези редове са важни, защото показват, че след толкова разочарования Санд все още нарича Мюсе „човека, когото обича повече от всичко на света“. Разгорещени спорове са се водили за по-нататъшните събития; цели книги се пишат за тях от защитници на Мюсе или на Санд. Томове са писани, за да се докаже, че Санд и Паджело са пили от една и съща чайна чаша, че са се любили край леглото на болния. Търсят да установят кой е виновният. А отговорът е прост: вината и обвиненията са взаимни. „С какво право ме разпитваш за Венеция? Принадлежах ли ти във Венеция?“ — ще пита по-късно Санд. Тя е искрена, защото, според нейния морал (а всеки си създава свой морал), всяка страст е свещена, при условие да не принадлежиш едновременно на няколко мъже. Щом Мюсе я е изоставил като любовница, тя се смята свободна. Сам той признава, че „е заслужил да я загуби“. Но с традиционната снизходителност на мъжете към собствените им грехове Мюсе би желал жената, на която е изневерил, да му бъде вярна. Истина е все пак, че Санд и Паджело се грижат предано за Мюсе в продължение на двадесет дни бълнувания и буйства.

Защо Санд се увлича тогава в Паджело? Сложен въпрос. Преди всичко, като се надява все още да срещне цялостна духовна и физическа любов, всеки млад, силен и хубавичък мъж е за нея възможен отговор за въпросите на Лелия. След това, изоставена във Венеция, в непозната страна, сред чужденци, с един полулуд младеж, тя изпитва нужда от опора, която в минути на отчаяние и тревоги жените вземат понякога за любов. Най-после, съблазнена от желание да напише романи на венецианска тема, тя желае едно по-близко общуване с Италия. А всеки човек на изкуството знае, че само любовта позволява една физическа близост с друга нация, с друга раса.

Паджело и Санд прекарват по цели нощи край леглото на болния, който ту бълнува, ту спи. Споделените грижи и общият труд сближават мъжа и жената. Умората подпомага това сближение. Паджело се възхищава от красивата чужденка; отправя й пламенни погледи, но не смее да я ухажва. Тя е знаменита; той е беден начинаещ лекар. Има си любовница италианка; Санд живее във Венеция със своя любовник. Освен това този любовник е пациент на доктора и професионалният дълг е очевиден. Сложна обстановка за съвестта на един почтен двадесет и шест годишен, пълничък рус младеж, който няма сложни чувства.

Една вечер, когато Мюсе иска да поспи и моли любовницата и лекаря си да се отстранят, те сядат до една масичка при камината и Паджело пита невинно:

— И така, мадам, имате ли намерение да напишете роман за красивата Венеция.

— Може би — отговаря тя.

Взема няколко листа и започва да пише с увлечение, после поставя листовете в плик и ги подава на доктора. Той пита на кого трябва да предаде плика. Тя го взема и надписва: „На глупавия Паджело“. След това като се прибира у дома си, той прочита тези романтични редове, които са много по-хубаво любовно признание от признанията на героите в романите й. То се състои от задъхани въпроси, отлика на нейния стил; защото питането е постоянното отношение на тази незадоволена жена към живота и — странно! — една отлика, на която Мюсе често подражава както в „Нощите“, така и в комедиите си: