Андре Мороа - Жорж Санд

Санд до Паджело:

Опора ли ще ми бъдеш или господар? Ще ме утешиш ли за злините, които изстрадах, преди да те срещна? Ще узнаеш ли защо съм тъжна? Познаваш ли състраданието, търпението, приятелството? Ти си бил възпитан може би да вярваш, че жените нямат душа. Знаеш ли, че имат?… Другарка ли ще ти бъда или робиня? Желаеш ли ме или ме обичаш? Ще съумееш ли да ми благодариш, когато страстта ти бъде задоволена? Ще съумееш ли да ми кажеш, че съм те направила щастлив?… Знаеш ли какво е духовен копнеж, който никаква човешка ласка не може да приспи, нито да умори? Когато твоята любовница заспива в обятията ти, стоиш ли буден да я гледаш, да се молиш на бога и да плачеш? Оставаш ли задъхан и затъпял след любовните наслади или изпадаш в божествено опиянение? Чувствуваш ли все още, че имаш душа, когато изтръгваш тялото си от обятията на твоята любима?…

Аз ще мога да разбера твоята замечтаност и да придам красноречив език на твоето мълчание. Ще припиша на постъпките ти такова намерение, каквото пожелая. Когато ме погледнеш нежно, ще помисля, че душата ти призовава моята… Нека всичко си остане, както е: не научавай моя език; аз не искам да търся в твоя ония думи, които биха ти казали моите съмнения и страхове. Не искам да зная как минава твоят живот, каква роля играеш между хората. Бих желала да не зная името ти. Крий от мене душата си, за да мога всякога да вярвам, че е прекрасна…

Колко много трябва да се е възхищавал Пруст от този текст, ако го е чел! Защото принудителното мълчание на Паджело е сънят на Албертина. Взискателните любовници желаят кумира им да бъде ням, за да не ги разочарова никога. В това приключение любимият е не само ням, но и уплашен. Признанието пада като мълния в неговия спокоен живот. И Паджело, като толкова други завоеватели, чувствува, че е победен от завоеванието си. Какъв скандал би предизвикала във Венеция една връзка с „ла Санд“, както я нарича той! Младият лекар едва започва да си създава клиентела, заради която трябва да спазва външно приличие. Но как да не се поддаде на изкушението, олицетворявано от очарователната чужденка? Тя става негова любовница.

Какво е видял Мюсе? Какво е узнал? Той има мозъчно възпаление, понякога бълнува, понякога е в съзнание. Вижда някаква жена на коленете на мъж, две долепени уста; струва му се, че на масата, до която седят Санд и Паджело, има само една чаша и двамата са пили чай от нея. По-късно се надсмива на вълнението си: „В коя комедия има толкова глупав ревнивец, който тръгва да разпитва какво е станало с някаква чаша? Пък и защо им е дотрябвало да пият от една чаша? Много благородна мисъл ми бе хрумнала тогава…“ Пол дьо Мюсе разказва, че брат му видял един ден Жорж да пише писмо. Обвинил я, че пише на Паджело; тя отрекла, заплашила, че ще поиска да го затворят в приют за душевноболни, хвърлила през прозореца скъсаното писмо, но призори излязла на улицата по фуста да събере късчетата хартия. Халюцинация или действителност? Кой ще ни каже? Пол дьо Мюсе е пристрастен и съмнителен свидетел.

Едно е положително — появата на Паджело създава един свят, от който Мюсе се чувствува изключен, а Санд тържествува, че го е изключила. Алфред я е унизил в собствените й очи, като я нарича неопитна любовница. Тя си отплаща, пробуждайки у него ревност, каквато се поражда винаги, когато третият усеща между двама души съучастие, от което е изключен. Тази ревност ще се укроти в деня, когато между Санд и Мюсе ще се създаде отново съучастие, от което ще бъде изключен Паджело. Тогава той ще страда. А защо ревнува Мюсе, който бе заявил, че не обича вече своята любовница? Защото ревността събужда любовта и придава нова, по-висока ценност на същество, което сме пренебрегвали, докато сме мислили, че го познаваме.

Дали Алфред наистина е повярвал, че за да се отърве от него, Жорж е намислила да го затвори в приют за душевноболни? Продължителните бълнувания не позволяват да се отговори със сигурност. Неизменната преданост на болногледачката опровергава подобно обвинение. Тя говори може би за умопомрачение, защото се страхува от него и защото пристъпите на болестта оправдават този страх. Защо би желала да го затвори? Тя е свободна; може да го напусне; щом състоянието му се подобрява, настоява да му каже истината. Паджело я моли да мълчи; докторът смята, че Мюсе не е още достатъчно закрепнал и няма да понесе такъв удар. Но Жорж е пряма, Кьонигсмарка по характер, и заявява, че достойнството й налага да бъде искрена. По-късно отбелязва в дневника си: „Господи, върнете ми моята жестока сила от Венеция; върнете ми острата любов към живота, която ме бе обзела с яростен пристъп, след най-страшното отчаяние…“