Андре Мороа - Жорж Санд

Но остават предани един към друг. „На милия Мюсайон“ Санд прави безброй поръчки в Париж; да й купи дванадесет чифта кожени ръкавици, четири чифта обуща, парфюм пачули; да вземе за тази цел пари от Бюло; да посети Морис в лицея „Хенрих IV“. Алфред от своя страна продължава да се оплаква и разврежда грижливо раната си. Отива в жилището на кея Малаке и ридае, като гледа в една чинийка угарка от папироса, захвърлена от Жорж. Приятни сълзи: „Не бива да ми се сърдиш; постъпвам както мога… Припомни си, че у мене няма вече нито ярост, нито гняв; липсва ми не любовницата, а приятелят ми Жорж…“ Когато се прибира в Париж, той намира малкото им общество много възмутено от Санд. Планш и Сандо я ругаят. Опиянен от жажда за прощение, Мюсе възнамерява да я защити: „Ще напиша роман. Имам желание да опиша нашата история; струва ми се, че така ще излекувам и възвися сърцето си. Бих желал да ти съградя олтар, дори със собствените си кости… Гордей се, велики добър Жорж, ти създаде мъж от едно дете…“ Което е вярно. А малко по-късно: „Започнах романа, за който ти бях споменал. По този повод, ако си запазила случайно писмата, които ти писах след заминаването си, направи ми удоволствието да ги донесеш…“

О, нещастно племе на поетите, които творят само със страданията си! Тези писма са необходими на Мюсе, както на Росети е необходимо да откопае поемите си. Трябват му писмата на Санд. От тях отделя грижливо куплети, които ще използува в пиесата „С любов шега не бива“: „Твоята последна любов ще бъде може би най-романтична и най-млада. Но сърцето, доброто си сърце, не го убивай, моля ти се! Нека се отдава изцяло или на части във всяко твое влюбване, стига да играе всякога своята благородна роля, за да можеш един ден да погледнеш назад и да кажеш като мене: «Често страдах, понякога се заблуждавах, но любих…»“ Само че в пиесата тази реплика се казва от Камила на Пердикан.

Но тъй като мъжете са сложни същества и умеят да излъчват колкото си искат мъка, Мюсе все повече и повече страда: „Докъде мислиш, че съм стигнал? Казват наистина, че времето лекува всичко. Но аз бях сто пъти по-силен, когато пристигнах, отколкото сега… Чета Вертер и «Новата Елоиза». Поглъщам тия възвишени безумства, на които толкова много се подигравах. Ще отида може би много далеко и в тази посока, както бях отишъл в другата. Но какво от това? Ще вървя въпреки всичко…“ Сърцето на Жорж се отзовава, разбира се, на тази страстна романтика. Пиетро е добър момък, но не умее да страда; всичко му се струва съвсем просто; не е потребно да се грижи за щастието му. „А пък аз имам нужда да страдам за някого. Имам нужда да изразходвам излишъка от сила и чувствителност, които притежавам. Имам нужда да подхранвам майчинската грижливост, свикнала да бди над страдащо и уморено същество. Ах, защо не мога да живея с двамата, да ви дарявам щастие, без да принадлежа нито на единия, нито на другия! Бих могла да живея десет години така…“ Без да принадлежа нито на единия, нито на другия… Това е истински вик на Лелия.

Докато е във Венеция, тя научава за женитбата на Орелиен дьо Сез с госпожица дьо Вилмино и му пише, за да изкаже благопожелания и да поиска писмата си. Той отговаря:

Драги Жорж… Бях почти готов да изпълня вашето искане и да ви изпратя писмата. Разбирам, че нямам никакво право да ги задържа. Но мисля, че те не принадлежат и на вас, и се страхувам, че ако ги прочетете отново, някой спомен може да се появи един ден във ваше произведение. Затова ги изгорих, като запазих само разказа, който ми изпратихте веднъж. Моля настойчиво за позволение да го задържа. И така, сбогом Жорж… Сбогом. Сърцето ми ще угасне изпълнено със спомена за вас…

Гробове в градината на любовта.

Най-после, през юли 1834 година, тя намисля да се върне във Франция. Довършила е романа си, извлякла е от Венеция всичко, което е могла да извлече за своето творчество. И парите й са малко: Бюло, Букоаран, Казимир не бързат да й пращат. От осем месеца не е виждала децата си. Иска да присъствува в Париж при раздаване наградите в лицея на Морис. Желае да прекара есента в Ноан, за чиито брястове, акации и сенчести пътеки си спомня с тъга. Въпросът е: ще заведе ли във Франция Паджело? Тя му предлага: „Бях смутен — четем в дневника на доктора — и й казах, че ще си помисля до следния ден. Веднага разбрах, че ще отида във Франция и ще се завърна оттам без нея. Но я обичах безгранично и бих предпочел да се изложа на хиляди неприятности, отколкото да я оставя сама при едно толкова продължително пътуване…“ Той приема, като чувствува, че развръзката наближава. На баща си, когото дълбоко уважава, докторът пише: „Стигнах до последния стадий на моето безумие… Утре заминавам за Париж, гдето ще оставя Санд…“ Добрият Паджело е прозорлив и разумен; скърби, загдето се разделя със своята любовница, но е щастлив, че като я напуска, доставя удоволствие на семейството си и се освобождава от голям грях.