Андре Мороа - Жорж Санд

Щом започва да се чувствува по-добре, Мюсе се настанява отново у Жорж на кея Малаке; но щастието е вече отлетяло. Оскърбителните свади се редуват отново със страстни писма. Тя разбира, че положението е отчайващо:

„Виждаш ли, ние играем една игра, в която залагаме сърцата си, а това не е толкова забавно, колкото изглежда. Искаш ли да отидем да се застреляме заедно във Франшар? Би било по-просто…“ После, тъй като и двамата нямат желание да се убиват, тя намира за по-разумно да скъса и заминава за Ноан.

Но тогава настъпва едно „премятане“, което е пружина на страстите в класическия театър. Човек е устроен така, че презира това, което се предлага, и тича подир това, което му убягва. Този път Жорж Санд трябва с изненада да признае, че Мюсе приема раздялата. И тя престава веднага да я желае. Самолюбието й е наранено, тя се връща незабавно в Париж и иска да го види. Подтикван от приятелите си, особено от Алфред Тате, Мюсе не отговаря. Жорж научава, че говори за нея със студенина и раздразнение. Казват й, че не желае вече да я види. През тоя ужасен ноември 1834 година Жорж Санд води подробен „Дневник“ — едно от най-прекрасните неща, които е писала.

„Ами ако изтичам, когато ме обземе неудържима любов? Ако отида да звъня, докато ми отвори? Ако легна пред прага, докато мине през мене?… Ако му кажа: Ти още ме обичаш, страдаш от това, срамуваш се, но ме съжаляваш толкова много, та не можеш да не ме обичаш. Много добре виждаш, че те обичам, че мога да обичам само тебе. Целуни ме, не ми казвай нищо, нека не спорим; кажи ми няколко сладки думи; пожали ме, щом намираш, че съм още хубава… Когато усетиш, че чувствата ти линеят и раздразнението се връща, прогони ме, бъди груб, но не изричай никога ужасната дума: за последен път! Ще страдам колкото желаеш, стига от време на време, поне веднъж в седмицата, да потърся при тебе една сълза, една целувка, която ще ми даде сили и смелост за живот. Но ти не можеш да го сториш. Ах! Колко скоро ти дотегнах и колко бързо успя да се излекуваш и ти!“

Тя се опитва да се среща с приятели. По искане на Бюло позира на Делакроа, който събужда мъката й, като говори за дарбата, изразена в скиците на Мюсе. Мечтае да напомня в този портрет женските глави от Гойя, от които се възхищава Алфред.

Вижда често любезната, но прекалено благоразумна Ортанс Алар, която я учи да се преструва пред мъжете и да се представя сърдита, за да ги връща към себе си. Глупост! Можеш да хитруваш само когато не обичаш. Само Сент Бьов не й говори глупости. Когато го пита: „Какво е любовта?“, той отговаря: „Сълзи. Плачете ли, значи обичате.“ После търси усамотение: „Не мога вече да работя“ — пише тя. А това не й се е случвало досега!

Тя знае, че ако бъде оставен на себе си, Мюсе ще се върне при нея. Но съществува гордост — ужасната мъжка гордост. Съществува и Алфред Тате, който казва глупаво: „Каква слабост!“ Да може да си възвърне поне приятелството на Мюсе!

„Ако имах по някой ред от тебе от време на време, една дума, позволение да ти изпратя картинка за четири петачета, купена на кея, папироси, приготвени от мене, птиче, играчка, нещо, с което да залъжа болката и скуката си, да си въобразя, че ти мислиш малко за мене, като получиш тези дреболии…“

И още нещо, трогателно и възвишено:

„О, мои сини очи, няма да ме поглеждате вече! Не ще видя да се навежда към мене прекрасната глава, забулена в сладостна нега! Мое гъвкаво топло тяло, няма да ме притиснеш, както Елисей притиска мъртвото дете, за да го съживи. Няма да докоснете вече ръката ми, както Исус докосва ръката на Иаировата дъщеря, с думите: «Стани, девойче!» Сбогом, мои руси коси; сбогом, мои бели рамене; сбогом на всичко, което е било мое! Сега през моите мъчителни нощи ще прегръщам борове и скали в горите, като крещя името ви и след като изживея мислено наслаждението, ще падна без свяст върху влажната земя…“

Изнурена от страдания, през декември тя заминава за Ноан. Мисли, че почти се е примирила. Алфред й пише едно доста мило писмо, в което казва, че се разкайва за грубостите си. „И така, всичко свърши. Не искам вече да го видя, прекалено страдам…“ В същото време узнава изказването му пред Тате, че раздялата е окончателна. И не може да понесе този удар. Като Матилда дьо ла Мол отрязва прекрасната си коса и му я изпраща. На портрета в музея „Карнавале“ Делакроа я е нарисувал с къса коса, „загрижено лице, зареян поглед, изтънял нос, трепнала уста, побледняла и отслабнала от безсънни нощи“. Когато получава тежките черни къдри, Мюсе се разплаква. Връща се отново към нея и тържествуваща, Жорж може да пише на Тате: „Господине, има много добре извършени хирургически операции, които са чест за умението на хирурга, но не пречат на болестта да се върне. По силата на тази възможност и Алфред стана отново мой любовник…“