Андре Мороа - Жорж Санд

И двамата искат да видят Италия. Мюсе я е възпял, без да я познава; Санд се стреми към Венеция, защото се надява, че новата обстановка ще й донесе най-после някакво откровение. При едно малко дръзко посещение у майката на Мюсе тя получава съгласието й за това пътуване, като обещава, че ще има към Алфред майчинска обич и грижи. Що се отнася до Казимир, когато Жорж му съобщава своето намерение, той я увещава да пътува „за образование и удоволствие“. Едно пътуване в Италия безспорно ще допринесе за образованието на любознателната жена; но удоволствието е друг въпрос.

Заминават през декември 1833. В светлосив панталон и каскет с пискюл, Жорж е много весела. Но заминаването се придружава от лоши знамения. В двора на Пощенския хотел дилижансът за Лион е тринадесети поред; на тръгване се блъсва о крайпътния камък и без малко не смазва един водоносач. Но любовниците не искат да знаят нито бога, нито дявола. От Лион до Авиньон пътуват по Рона заедно със Стендал. В Марсилия се качват на парахода за Генуа. Загърнат в палтото си, Мюсе страда от морска болест. С ръце в джебовете и с папироса в уста, Жорж гледа отвисоко спътника си. По този повод той пише четиристишие:

И добавя рисунка, на която е подчертана твърдостта на Жорж и промененото лице на Мюсе, а под нея пише: Homo sum; humani nihil a me alienum puto. 66 66 Homo sum; humani nihil a me alienum puto (лат.) — човек съм, нищо човешко не смятам да ми е чуждо. — Б.пр.

Homo sum 67 67 Homo значи и човек, и мъж. — Б.пр. … Алфред намира любовницата си прекалено мъжествена. Оплаква се от педантизма, от сдържаността, от студенината й. Извънредно романтичното пътешествие не променя ни най-малко ритъма в трудолюбивия живот на Санд. Тя трябва да довърши един роман за Бюло; в Генуа, след това във Флоренция си определя осемчасова работна нощ; докато всекидневното задължение не е изпълнено, вратата й остава заключена. Ако любовникът й роптае, тя го увещава и той да работи и му подсказва сюжета на „Лоренцачо“. „Истинската победа на мъжа, е, жената свободно да го признава за своя съдба.“ Съдбата на Санд остава отделена от любовта. Отегчен и унизен, Мюсе става груб. Той я нарича „олицетворена скука, мечтателка, глупачка, монахиня“. Укорява я, че „не умее никога да даде любовна наслада“. Това е уязвимото място на Лелия. Улучена в сърцето, дълбоко оскърбена, тя отвръща на нападението с контраатака: „Много съм доволна, че тези удоволствия са били по-строги, по-сдържани от ония, които намираш другаде. Така поне няма да си спомняш за мене в обятията на други жени.“ Но тези свади не успокояват нито единия, нито другия.

В Генуа тя се разболява от треска. Любовта и болестта не вървят заедно. За да избегне леглото на болната, Мюсе започва да тича по жени и да пие. Дотегнало му е това, което Жорж нарича „възвишена любов“, и с цялото си същество жадува за „гибелните опиянения от миналото“. Той се връща към своите софизми: „Промяната е обновление. Нима човекът на изкуството е роден, за да робува?“ Една жена с прекалено самообладание дразни и тревожи своите любовници. Тя остава прозорлив и спокоен наблюдател, докато мъжът търси в любовта самозабрава. Той желае не само да победи една свенливост, но и да зароби една свобода, да превърне мислещото същество в обект. Санд дразни мъжете, защото си остава субект.

Пристигането във Венеция, от което тя очаква толкова много, е мрачно. Нощ; черната гондола прилича на ковчег. За момент, когато влизат в града, когато матовочервена луна осветява белите куполи на Сан Марко, когато Дворецът на дожите със своята арабска резба и християнски кампанили, поддържани от хиляди стройни колони, се очертава върху огрения от луната хоризонт, им се струва, че виждат картина от Търнър 68 68 Търнър (Джозеф) — английски художник пейзажист (1775–1815). — Б.пр. . Но ако любовта придава красота на озарените от нея местности и градове, красотата на околния декор не създава любов. Розовите дворци и позлатата на Сан Марко не могат да променят две сърца.

Вечерта, в хотел „Даниели“, гдето са се настанили, Мюсе казва на любовницата си: „Жорж, заблудил съм се; моля те да ми простиш, но аз не те обичам.“ Това я сломява, тя би желала веднага да си замине. Но е болна, освен това съвестта й не й позволява да остави това дете само, без пари в чужда страна. „Заключихме вратата между стаите ни и се опитахме да възстановим живота си като добри приятели… Не беше възможно; ти скучаеше; не знаех какво правиш вечер…“