Андре Мороа - Жорж Санд

Още някое време той пише на Санд в тона на Шекспирова комедия, после, на 29 юли 1833 година, пристига по пощата сантименталното признание:

Скъпи Жорж, трябва да ви кажа нещо глупаво и смешно… Ще ми се изсмеете в очите, ще сметнете, че съм бил неискрен в досегашните си отношения към вас. Ще ме изгоните и ще помислите, че лъжа. Влюбен съм във вас. Още от първия ден, когато ви посетих. Мислех, че чисто и просто ще се излекувам от тази любов, като ви виждам в качеството на приятел. Във вашия характер има много неща, които биха могли да ме излекуват; опитвах се да се убедя в това, доколкото можех; но плащам много скъпо миговете, които прекарвам с вас… Сега, Жорж, ще кажете: „Още един досадник“, както се изразявате… Зная какво мислите за мене и не се надявам на нищо, като ви правя това признание. Мога само да загубя една приятелка… Но аз наистина страдам и нямам вече сила!…

Тя се колебае. Това трябва да се отбележи, защото много често са я представяли за гибелна жена, за човекоядка, която търси постоянно прясна плът. Нищо подобно в този случай. Тя се развлича с младежа, когото намира гениален и прекрасен, но се страхува от слуховете за разврата му. „Обичам всички жени и ги презирам всичките“ й е казал той. Любовта, такава, каквато я мечтае Жорж, трябва да бъде дълбока и неизменна. За себе си тя смята, че е изневерявала само от разочарование и отчаяние. Мюсе отгатва това чувство и му отговаря с ново писмо.

Спомняте ли си, един ден ми казахте, че някой ви запитал веднъж дали съм Октав или Келио, а вие сте отговорили: „И двамата, струва ми се“. Аз извърших лудостта да ви покажа само единия, Жорж… Обичайте тези, които умеят да любят, аз умея само да страдам… Сбогом, Жорж, обичам ви по детски…

По детски… Знае ли той, когато пише тези думи, че е намерил това, което най-много ще я трогне? „По детски — повтаря тя, като стиска писмото в треперещите си ръце. — Обича ме по детски! Господи, знае ли какво говори! И знае ли каква болка ми причинява?“ Виждат се отново; Мюсе се разплаква; тя отстъпва. „Ако не беше младостта ти и моята слабост, когато видях сълзите ти, щяхме да си останем брат и сестра…“ Мюсе се настанява скоро на кея Малаке. И този път тя иска да има обща трапеза и да бъде за своя любим домакиня, болногледачка и преди всичко толкова майка, колкото и любовница.

Приемането на новия любимец не минава без драми с приятелите. Берийците в Париж и Гюстав Планш, верни кучета, свикнали да седят в нозете на Жорж, започват да ръмжат срещу новодошлия и твърдят, че тази явна връзка със суетния светски младеж ще бъде пакостна за литературното й бъдеще. Отстраняват Планш, защото нечистоплътността му възмущава изтънчения Мюсе. По същото време излиза и „Лелия“. Санд е посветила книгата: На г. А. Дьолатуш, с надежда да завладее отново отшелника от Оне; той изказва недоволството си (възмутен сигурно колкото от дързостта, толкова и от правописа) 63 63 Сам той се подписва дьо Латуш; частичката дьо означава благороднически произход. — Б.пр. и посвещението изчезва в следните издания. Когато подарява книгата на Мюсе, тя надписва първия том: На господин хлапака ми Алфред, Жорж; а втория — На господин виконт Алфред дьо Мюсе, почтителен дар от предания му слуга Жорж Санд.

Книгата вдига голям шум в печата. Лицемерите се чувствуват победители. Журналистът Капо дьо Фьойид иска „горещ въглен“, за да пречисти устните си от тези недостойни и безсрамни мисли… „Когато отворите «Лелия» — продължава той, — затворете се в кабинета си (за да не заразите никого). Ако имате дъщеря и желаете да запазите душата й непорочна и наивна, изпратете я да играе навън с другарките си…“

Бедният Планш отговаря по рицарски на оскърбителя. В „Ла Ревю де дьо монд“ от 15 август 1833 година той обнародва смела възхвала за „Лелия“ и автора й: „Има предопределени личности, които не могат да живеят без вълненията на една непрестанна борба… Каквото и да се случи, те предлагат като изкупление за грешките си мъките и тревогата на своите безсъния. За да ги осъди, човек трябва да не ги познава…“ И добавя, че жените ще разберат „Лелия“:

„Те ще отбележат внимателно всички редове, гдето ще намерят израза и спомена на своето минало, картината на своите страдания.

Ще се просълзят и преклонят пред безпомощността, която се изявява и разкрива своите мъки. Ще се изненадат отначало от смелото признание; някои ще се изчервят, че са били разгадани, и ще се разсърдят от тази нескромност; но когато вникнат в себе си, ще видят в «Лелия» по-скоро защита, отколкото обвинение…“