Андре Мороа - Жорж Санд

На вечерята, дадена от „Ла Ревю де дьо монд“, Санд открива с приятна изненада, че този денди е добро момче: „Не беше нито циник, нито самохвалко. При все че се мисли и за едното, и за другото.“ Той блести; разсмива мълчаливата красавица с унесения поглед, а тя има нужда да се смее. Жорж не е духовита, но умее да цени духовитостта у другите. „Фантазио чувствуваше, че е харесван.“ Той от своя страна се усмихва на малката кама в колана на съседката си, но е омагьосан от големите черни, тъжни, блестящи и кротки очи, които изпитателно го гледат. Огромни очи на индианка; маслинов тен с бронзови отсенки. Знаем от стиховете на Мюсе, че е възпявал „една андалуска с мургава гръд“, че е обичал „девствена гръд, златиста като зрял грозд“. Тази кехлибарена кожа допада на тайните му копнежи.

Когато се прибира у дома си, той прочита „Индиана“, задрасква половината прилагателни, защото в ония дни той има по-добър стил и вкус от Санд, и й изпраща едно почтително писмо, което завършва с „приемете, госпожо, уверения в уважението ми“, но е придружено от стиховете След прочитането, на „Индиана“:

Това обръщение на „ти“, тези настойчиви въпроси създават една поетична близост. Следва несериозна кореспонденция в стила на Мариво 61 61 Мариво (Пиер) — френски публицист, драматург и белетрист, автор на творби със съмнителна естетичност. — Б.пр. ; Мюсе е очарователен в тази игра; Жорж си възвръща веселостта. „Моят хлапак Алфред“ започва да го нарича тя. Правят романтични планове: да се качат на кулите на Нотр Дам, да отидат в Италия. Тя го приема в домашен тоалет: разкопчан жълт копринен пеньоар, турски чехли, испанска мантила; поднася му египетски тютюн и сяда на земята на възглавница, за да пуши с дълга лула от босненско черешово дърво. Алфред коленичи край нея и слага ръка върху чехлите под предлог да разгледа ориенталските им рисунки. Държането му става шеговито.

През юли „Лелия“ е завършена и Мюсе я получава на коректури. Той е във възторг: „В «Лелия» има двадесетина страници, които говорят направо на сърцето, откровени, силни, прекрасни като Рене и Лара…“ След това Керубино се връща към любовта:

„Вие ме познавате достатъчно и можете да бъдете сигурна, че смешният въпрос: желаете ли или не желаете? не ще бъде изречен от моите устни… Между вас и мене в това отношение съществува цяла бездна. Вие можете да дадете само духовна любов, а пък аз не мога никому да отвърна със същото (да предположим, че още отначало не ме отпратите, ако си позволя да ви поискам подобно нещо), но мога да бъда — ако ме смятате достоен — не дори ваш приятел (и това е прекалено морално за мене), а нещо като другар без значение и без права, следователно без свади и ревност, готов да пуши вашия тютюн, да мачка пеньоарите ви и да хваща хрема, докато мъдрува с вас под всички кестени на съвременна Европа…“

Тя има нужда за „Лелия“ от богохулни стихове, които пияният Стенио трябва да изпее с пресипнал глас. От кого да ги поиска, ако не от младия поет, толкова често пиян и решил да разиграва пред нея ролята на сантиментален шут? Мюсе съчинява следния Inno ebrioso 62 62 Inno ebrioso (ит.) — пиянска песен. — Б.пр. :