Андре Мороа - Жорж Санд

Тъжната истина е, че тя се е наситила на любовника, който не й дава нито телесни наслади, нито щастието да се възхищава. „Далеко от него, тя изпита чувство на освобождение, което я смая.“ Сандо не отива тази година в Ла Шатр; баща му е преместен в Партне; и Аврора не го кани. Тя пише на други мъже такива нежни писма, че мъчно може да се определи дали са приятелски или любовни: „Довиждане, многообични ми приятелю… Скоро ще бъда в обятията ви, мили… Прегръщам ви от все сърце…“ Това е стилът на мадам Дюдеван, който сигурно не доказва нищо, но разтревоженият Жул иска да се успокои.

Сандо до Папе, Партне, 4 август 1832:

Писах ти от Сомюр с молба да ми пишеш често. И сега ти се моля със сключени ръце. Ще ми говориш за Аврора, за дъщеря й… Мили приятелю! Тази година няма да смущавам съня ти, да отварям с взлом вратите ти и да те отвеждам, тебе, човек без страсти и без любов, из угари и шосета, да слушаш, легнал в канавките на Ноан, как часовникът на Ла Шатр отброява нощните часове. Спи спокойно… Но спомняй си понякога за мене и за ония безумни нощи, както искам да си ги спомням и аз, за да те обичам още повече. Срещни се с Аврора; срещай я често. Пишеш ми да изпрося приятелството й за тебе. Да не си полудял? Нима не знаеш колко те обича? Нали сме твои приятели? Поговори й за мене, ако я видиш; кажи й да бъде щастлива и спокойна. Препоръчай й покой и сън. Кажи й, че я обичам и съществувам само за нея…

Аврора е загубила вече вяра в тази любов. Кой ли мъж не би я разочаровал? Тя очаква от идеалния любовник да бъде господар и божество, но го избира по човешки слаб, защото желае да властвува над него. Тя е мъж и иска свобода; но е в същото време жена и желае да има „гнездо“, малки. Пожелала е да напусне Ноан, за да живее независимо, но лишена от дом и домакински грижи, открива, че любовта, сведена само до пламенни ласки, не задоволява за дълго. Неопитният младок Сандо не умее да люби, защото люби прекалено. Той не знае, че „женската гордост презира неблагоразумния любовник, който е пожертвувал своята гордост“. Аврора не желае да скъса тази връзка; след такава голяма гласност щастието е за нея въпрос на самолюбие; но тя не се мами в чувството си и знае, че постъпва така само от упорство. Когато решава да се върне в Париж, пише на Гюстав Папе: „Заминавам с пламтяща кръв и отчаяно сърце, но не се намесвайте в случая… Искам да видя Жул. Ако не се разбираме взаимно, никой не ще може да ни излекува…“

През октомври 1832 година тя подновява съвместния живот със Сандо. Но настъпилото помирение с размяна на пръстени не трае дълго. В близостта им се промъква скука. Безделието на Жул, който „не работи от скръб, както не работеше и от радост“, отчайва трудолюбивата му любовница. „Този бохемски живот на хората на изкуството, който толкова я привличаше, тази смяна на богатство и бедност, която й се струваше отначало така поетична, изглеждаше сега само едно некрасиво своенравие или най-малко една детинщина.“ Някои от най-добрите им приятели осъждат строго Жорж. Те са обикнали младата двойка, олицетворявала за тях романтичната любов. И се сърдят на своята героиня, загдето се е показала уязвима. Общественото мнение й приписва настойчиво Латуш и Планше. Балзак вярва, Сент Бьов твърди, че е така. Санд отрича, но Емил Реньо, който я познава отблизо, я укорява за „ненаситното й кокетство“. Тя, от своя страна, се оплаква от Жул. Като се отказва от съвместния живот, под предлог че трябва да работи, тя му наема едно малко жилище на улица „Университетска“ №7. И го обвинява, че приемал там любовниците си. В Дневника си от лятото на 1832 година пише: „Другите могат да свикват с леността и равнодушно да прощават, но ако между нас се случи сериозно огорчение, връщането ще бъде невъзможно…“ Ако не е мечтаното божество, любовникът се превръща в кумир, който ще бъде повален.

Атмосферата около тях става всеки ден по-тежка. „Отначало възникват сцени с повод и без повод, които завършват винаги с плач и ласки; тия леки урагани — когато се придружават от сълзи — са за любовта това, което е за земята пороен дъжд в лятна жега. Но скоро настъпиха бури, когато думите разсичаха въздуха и пронизваха като мълнии…“ Апатична във всекидневния живот, в мигове на сблъсквания Аврора неочаквано и страшно избухва. От честолюбие тя дълго се колебае дали да скъса. И когато най-после взема решение в началото на 1833, скъсва изведнъж, по мъжки.

Тя именно дава под наем жилището на Жул, а него накарва да си извади паспорт и билет за Италия, като му дава и пари за път. По-късно Сандо разказва това странно скъсване на Пол дьо Мюсе, който злоупотребява с оказаното доверие. Ако можем да вярваме на Пол дьо Мюсе, Аврора казала на Жул: „Трябва да заминеш“, и обещала, че ще отиде да го изпрати в мъжки костюм. Отишла наистина с решителна походка в сив редингот и панталон с ръб. „Ще наредим заедно куфара ти.“ Всъщност Сандо не заминава веднага. Едва на 1 юни 1833 Балзак пише на Чужденката: „Сандо току-що замина за Италия. Отчаян е; мислех, че е полудял…“ Малкият Жул е изпил морфинов ацетат, но е взел много и го повръща. Той е гризетката в тази двойка. Близките им осъждат строго Аврора, но нещата не са толкова прости. Тя постъпва сурово, за да приключи една връзка, която й тежи; това не й пречи да съжалява жертвата си. В деня на скъсването изпраща Реньо да види Жул: