Андре Мороа - Жорж Санд

Тя е чудесна плячка за любителя на изповеди; и Сент Бьов става скоро за Жорж ценен съветник в литературата и чувствата. Когато избухва бурята около скъсването със Сандо, той наблюдава снизходително това интересно зрелище. Няколко пъти вечеря у нея на кея Малаке заедно с приятната и цинична Ортанс Алар, по това време любовница на Шатобриан, от която получава ценни подробности за остарелия Рене. Ортанс довежда един млад женевец със сребристи коси, Шарл Дидие, който е бил неин любовник във Флоренция. Всяка жена се интересува от мъжа, обичан от приятелката й. Жорж поглежда благосклонно и любопитно Дидие; хубав младеж със студени обноски поради протестантското си възпитание, но мъжествен и привличан от жените. В този ден мадам Дюдеван не му се харесва: „Малко суха, непривлекателна — пише той. — С особена глава. Не мисля, че е способна на страстна любов.“

Чувствените мъже имат вроден усет. Женевецът не се мами въпреки външните прояви. Романът „Лелия“, който Жорж създава с мъка през това време (и части от който чете на Сент Бьов), е дълго признание за чувствено безсилие. Книгата се проваля от невероятните образи на героите, но е несравнима по искреността на изповедите. И трябва да бъде прочетена не в общоизвестното издание, изчистено от автора, след като Санд съжалява, че се е разкрила прекалено много, а в първото издание от 1833 година, когато тя изпитва тъжно облекчение да описва своите любовни разочарования и да изследва причините им.

Лелия е жена, която отрича любовта. Красива, благородна, но студена като статуя. „Как да се измъкна от този мрамор — казва тя, — който стига до коленете ми и ме сковава, както гроб сковава мъртвеца?“ Младият поет Стенио, страстно влюбен в нея, се опитва напразно да я развълнува. „Лелия не е цялостно същество — казва Стенио. — Какво е всъщност тя? Сянка, мечта или по-скоро представа. А жена, която не умее да люби, не е жена…“

Тренмор, романтичният довереник на Лелия, светски човек и каторжник, я моли да пощади Стенио, да не погубва със „своя леден дъх“ хубавите дни на този юноша. Но Лелия няма смелост да се откаже от него. „Обичам да ви милвам — казва тя на Стенио, — да ви гледам като мое дете…“ Това е фалшивият, неспокоен тон на влюбено майчинство, който ще звучи много често в живота на Санд. Но не като майка би желала да обича Лелия; а като собствената си сестра, куртизанката Пулхерия, която олицетворява в романа чувствената любов. Тя се опитва да бъде като нея, но изпитва ужасно разочарование:

„С тяло, изтощено от строги мистични съзерцания, с кръв, изстинала от умствения труд, аз забравях, че съм млада, а природата забрави да ме събуди. Мечтите ми бяха прекалено възвишени; не можех вече да се принизя до грубите желания на плътта. Неусетно за самата мене бе настъпило пълно разделение между тялото и духа…“

Тогава за Лелия започва живот, наричан от нея „саможертва и себеотрицание“; защото тя се съгласява да дава наслади, които не може да споделя. Ето най-важните редове за този, който иска да разбере Санд:

„Причината за продължителната ми любов… беше трескавото раздразнение, предизвикано у мене поради личното незадоволяване. Аз изпитвах до него някаква странна, влудяваща ненаситност, която никакви плътски ласки не можеха да утолят. Чувствувах, че гърдите ми изгарят от неугасим пламък, а целувките му не ми дават никакво облекчение. Притисках го в обятията си със свръхчовешки сили и падах до него отчаяна и изтощена… Желанието беше у мене душевна страст, която парализираше чувствеността още преди пробуждането й; някакъв див бяс завладяваше мозъка ми и се съсредоточаваше изключително там. Кръвта ми се смразяваше безсилна и жалка пред всевластния порив на волята…

Когато той задремваше, задоволен и преситен, аз оставах до него неподвижна и съкрушена. Така го гледах с часове как спи. Толкова красив ми се струваше този мъж!… Пламтящият поток на развълнуваната кръв обливаше лицето ми; тялото ми започваше непоносимо да трепери. Струваше ми се, че усещам трепета на физическата любов и растящия смут на осезаемо желание. Изпитвах ужасно изкушение да го събудя, да го притисна в обятията си, да предизвикам ласки, от които не бях успяла да се възползувам… Устоявах на тези измамни стремежи на моята мъка, защото знаех, че не зависи от него да ги успокои…

Понякога насън, обзета от непреодолим екстаз, разкъсващ аскетическите мисли, чувствувах, че отлитам заедно с него… Тогава плувах във вълните на неизразима наслада, обвивах нехайно с ръце шията му, отпусках се на гърдите му и шепнех несвързани думи. Но той се събуждаше и щастието ми свършваше… Аз се озовавах отново пред мъжа, пред грубия мъж, ненаситен като хищен звяр, и избягвах в ужас. А той ме преследваше, не желаеше да бъде събуден напразно и се отдаваше на насладата върху гърдите на припаднала, полумъртва жена…