Андре Мороа - Жорж Санд

Докато търси утеха и откровение, неспокойната Лелия среща един циник, който й обещава и двете. Проспер Мериме, големият приятел на Сент Бьов, е като Анри Бейл 56 56 Анри Бейл — истинското име на писателя Стендал. — Б.пр. един от ония още от детинство наранени сантиментални личности, от които дяволът създава своите донжуани. Той обича да говори за любовта с техническите изрази на студент медик: това му носи успехи във фоайето на операта и в някои дамски будоари. Когато среща тази хубава, своенравна, незаета в момента, умна и прочута жена, той решава да добави нов скалп към своята огърлица. Ухажва я още от началото на 1833 година, но без успех. Тя обещава да го приеме и винаги в последния момент се извинява под някакъв предлог — невралгия или пристигане на съпруга. Той става насмешлив и жлъчен: „Ще ви бъда много благодарен, ако ми кажете дали сте оздравяла, дали съпругът ви излиза понякога сам, с една дума, дали има някаква надежда да ви видя, без да ви досадя.“

Най-после постига целта си „за четиридесет и осем часа благодарение на смелостта си да изнесе на рамо пред най-отбраното парижко общество, по стълбите на операта, малката Соланж, заспала при последното действие «Роберт Дявола»“. Тя намира в негово лице „спокоен и силен човек“, който я омагьосва с „могъщия си ум“. Изброява пред него всички жалби на Лелия. Това го разсмива. В една априлска вечер през 1833 година, когато се разхождат по кея Малаке, покрай стръмния бряг на Сена, тя му предлага едно „влюбено“ приятелство. Той отговаря, че може „да обича само при едно условие“, всичко друго е литература. Това е най-погрешната представа за любовта, но Жорж се намира в такава безпътица, когато жената е готова да се вкопчи и в най-малката надежда. „Мислех — пише тя на Сент Бьов, — че той притежава тайната на щастието и ще ми я открие… че пренебрежителното му безгрижие ще ме излекува от моята детинска чувствителност.“

Той успява най-после да я убеди, че и за нея може да има някаква любов, поносима за чувствеността и опияняваща душата. Тъкмо това, което тя все още се надява да срещне. Жорж е покорена от неговата компетентност.

„Добре — казва най-после тя на Мериме, — съгласна съм, да бъде, както искате, щом ще ви достави удоволствие; защото, що се отнася до мене, убедена съм, че нищо няма да излезе.“ Качват се в жилището й; вечерят как да е; с помощта на камериерката си тя облича своя полу-турски, полу-испански пеньоар. По-късно Мериме разправя, че при това преобличане Жорж проявила безсрамие, което убило всяко желание у партньора й. Сигурно се е престорила на по-малко стеснителна, отколкото е била всъщност. Както и да е, следва жалък и смешен неуспех. Нашият дон жуан, като приятеля си Стендал при подобен случай, напълно се проваля. За най-голяма своя изненада той се озовава пред една стеснителна жена, която от невежество и гордост не му помага с никакво умение. Той отплаща за раздразнението си с горчиви и глупави подигравки. След като той си отива, тя се разплаква, от мъка, отвращение и отчаяние.

И разказва цялата случка на Мари Дорвал. Смята, че заслужава съжаление, а не укор. Дорвал поверява тайната под честна дума — която така лесно се забравя! — на бъбривия Дюма. Новината скоро се узнава из цял Париж. Дюма приписва на Санд думите: „Снощи у мене беше Мериме; не е кой знае какво…“ Някои добри приятели съобщават на Жорж, че Мари Дорвал е издала тайната. Но Жорж ги посреща зле.

„Казвате, че е издала тайната ми. Зная това, но кой от вас, добри приятели, не ме е издавал? Тя ме е издала само веднъж досега, а вие ме предавате всеки ден. Повторила е нещо, което съм й казала. Вие повтаряте неща, които не съм казвала… Оставете ме да я обичам спокойно. Зная каква е и колко струва. Зная недостатъците, пороците й… Да, ето страшната дума за вас! Вие се боите от порока. Но вие сте изтъкани от него, без да знаете или без да признавате. Порокът ли? Нима му обръщате внимание? Нима не знаете, че той е навред, на всяка стъпка от живота ви, около вас, във вас?…“

След четиринадесет години тя препрочита своя дневник и потвърждава тази преценка:

„1847: Тя! Тя е все същата и аз все така я обичам. Една великолепна, прекрасна, всеотдайна, нежна душа, един рядък ум, един живот, изпълнен с лутания и страдания. Заради тях още повече те обичам и уважавам, о Мари Дорвал!…“

На Сент Бьов, голям любител на човешки слабости, вече осведомен от мълвата, тя изпраща пълна изповед:

Жорж Санд до Сент Бьов, 8 юли 1833: