Андре Мороа - Жорж Санд

Така чувствеността не отслабваше, а още повече се разгаряше. Великолепието и уханията на пролетта, възбудата от топлото слънце и чистия въздух… ме тласкаха към нови мъчения. Изпитвах болезнено безпокойство, смътни, безсилни желания. Стори ми се, че бих могла все още да обичам и да чувствувам любовта. Гръдта ми потръпваше от втора младост, по-силна и по-пламенна от първата. В тези преходи между желанието и страха аз изтощавах силите си, щом те се възстановяваха… Бленувах за обятия на непознат демон; усещах как горещото ми дихание изгаря моята гръд и забивах нокти в раменете си, като си представях, че това са зъбите му. Стремях се към наслада дори срещу цената на вечни адски мъки… На зазоряване, сломена от умора, бях по-бледа от настъпващия ден… Опитвах се да намеря облекчение, като ревях от мъка и гняв…“

Изтощена от замайващо падане, защото въображението е извисило твърде много нейните надежди, Лелия престава да обича първия си любовник и нейна единствена мисъл, единствено правило за поведение, единствена цел на волята й става стремежът да опознае неизвестното за нея и така лесно овладяно от други жени щастие — физическата любов.

„След като оставих желанията си да се насочат към призраци, аз тръгнах насъне да ги догонвам, да ги настигам в летежа им, да изисквам настойчиво от тях ако не щастие, то поне няколкодневно вълнение. И тъй като това невидимо безпътство не можеше никого да възмути… аз му се отдавах без угризение. Изневерявах във въображението си не само на този, когото обичах, но всеки ден изневерявах на този, когото бях обичала вчера…“

Дон Жуан отива от една жена към друга, защото ни една от хиляда и трите не го е направила щастлив; Лелия отива от един мъж към друг, защото нито един от тях не й е доставил наслада. Романът доказва, че авторът най-после е прозрял и когато наближава тридесет години, Жорж започва да се преценява ясно. На другия ден след четенето на романа Сент Бьов й пише.

Сент Бьов до Жорж Санд, 10 март 1833:

Мадам, искам по-скоро да ви кажа колко много мислих за вчерашната вечер и за това, което чух, колко много Лелия затвърди и засили голямото ми възхищение и приятелство към вас… Широката публика, която иска от читалището някакъв роман, не ще остане доволна от този. Но той ще ви издигне още повече в очите на тези, за които романът е само една по-жива форма на вечните човешки мисли. Да си жена, да нямаш тридесет години и това да не проличи с нищо, когато изследваш тия бездни; да имаш познания, от които косите ни биха побелели и бихме оплешивели — да ги таиш в себе си така леко, непринудено, с толкова малко приказки — ето кое ме възхищава най-много… Да, мадам, вие сте наистина едно рядко и силно същество.

Тя отговаря на следния ден, малко смутена, защото си представя колко чудовищно, болезнено същество изглежда сигурно на проникновения читател, който я отъждествява с Лелия.

Жорж Санд до Сент Бьов, 11 март 1833:

След като изслушахте „Лелия“, вие ми казахте нещо, което ме огорчи; казахте ми, че се страхувате от мене. Прогонете тази мисъл, моля ви се, и не смесвайте човека със страданието му. Вие чухте страданието… Помирете ме с бога, вие, който всякога вярвате и често се молите… И не вярвайте много на демонските ми прояви; кълна ви се, че те са просто маска… Вие сте по-близо до ангелската природа; затова подайте ми ръка и не ме оставяйте на сатаната…

Тези редове доказват две неща: че тя познава малко Сент Бьов и че мъжете умеят да се преструват на добродетелни по-добре от жените.

Всяка жена — от любов към любовта — е донегде сводница, без да го съзнава; женските черти в характера на Сент Бьов го тласкат към услужливост в тази насока. Жорж Санд, която живее сама и свободна в Париж, не може да стои дълго време без мъж. Но не е лесно да се намери подходящ любовник за Лелия. На Сент Бьов хрумва странната мисъл да предложи философа Теодор Жуфроа, към когото изпитва приятелски чувства. Този синеок, спокоен и разумен мъж е строга и тиха личност: „високият ръст, простото, откровено държане, рязката суровост, от която не бе успял да се отърси — всичко у него доказваше чистотата на планинец, който се гордее с това; другарите му бяха дали прякор «кимвър» 54 54 Кимври — германско племе, което се слива с франките. — Б.пр. …“ Жуфроа е защитил забележителна дисертация в Сорбоната на тема „Прекрасното и възвишеното“. И той като мадам Дюдеван се възхищава от поезия, близка до природата, но истинска лудост е да го свързват с Лелия: тя би му се наситила незабавно. Все пак Жорж, която смята Сент Бьов за свой духовен наставник, отговаря смирено.