Андре Мороа - Жорж Санд

Селска предпазливост, женска мъдрост. Но целият този шум преобразява живота й. Тя не ходи вече в редакцията на вестника, обаче прекалено много гости я намират в дома й. Вечер се затваря с перата, мастилото, пианото и огъня. Зиморничава и трудолюбива, тя обича тия нощи, изпълнени с топлина и труд. Дълги повести се появяват без мъка под перото й: „Метела“, „Маркизата“ (в която описва баба си Дюпен дьо Франкьой). Сандо наблюдава тази плодовитост и се чувствува някак унизен. Тя го насърчава да следва примера й. „Искаш да работя — пише й той; — и аз искам, но не мога! Не съм се родил като тебе с пружинка в мозъка, която поставя в действие волята, щом натиснеш копчето…“ Неумолимото прилежание на любовницата му вдъхва смътен страх, че може да я загуби.

Тя защищава своята свобода от любовника си, както я бе защищавала от съпруга: „Отивам, където намеря за добре — казва му малко грубо тя, — и не съм длъжна да давам сметка никому“. Латуш, който е бил всякога недоволник и ревнивец, а от някое време и обзет от мания за преследване, напуска в 1832 година Париж, за да се засели в Оне, в Шатобриановата Вълча долина.

Когато заминава, той оставя на Санд жилището си на кея Малаке, гдето я бе посрещнал за пръв път. Големият бял килим и акацията, която нахлува през прозореца, са сега нейни. Какво повишение! През лятото на 1832 година тя отива често при Латуш в Оне. Пътува с дилижанса до Со, после по една пътечка стига до скита на поета мизантроп. Тези посещения са приятни и щастливи; разговарят, докато се мръкне; Жорж отива да вземе яйца от кокошарника, плодове от овощната градина и приготвя вечеря. „Казваха ми, че бил влюбен в мене, че ревнувал, без да признава, и бил огорчен, загдето никога не съм го разбрала. Не е вярно…“ Балзак смята, че е имало любовна връзка, но писмата на Латуш говорят по-скоро за нежно приятелство, изпълнено с разочарования и съжаления.

Латуш до Жорж Санд:

Зная, че сте изменчива, но имате поне частица човечност заедно с предимствата й. Вашето очарователно писмо ми достави единствения миг щастие от една година насам. Не ви обвинявам в неблагодарност към съдбата, многообична ми… Признавам, че имате право във всичко; но поогледайте се все пак около себе си: колко поводи да понасяте с търпение света! Майчинство, гордост, приятели, имате всичко; имате право на всички блага! Не ми говорете никога за мене… клето дете! Аз съм отдавна жив мъртвец; и когато свиквам вече с гроба, когато се аклиматизирах в другия свят, не ме връщайте към тукашния. В тукашния, за да не те изоставят, трябва да си всякога щастлив. Всички добродетели се намират в думата сполучвам. Уверявам ви, че човек се чувствува по-добре в смъртта, отколкото с честолюбиви стремежи… Освен това, ако продължавах да живея, щях да ви обичам прекалено много, а като прочетох вчера четирите писма на Русо до Сара, се похвалих сам, че съм изживял времето си и съм се оттеглил в оставка. Сбогом, но аз съм всякога ваш стар хотелиер в долината Оне, във Вълчата долина. Донесете ми кутийка масло, а най-вече един роман от автора на „Индиана“…

Неочаквана и възторжено посрещната гостенка на Ке Малаке е Мари Дорвал, голямата актриса на романтиците, изпълнителка на главните роли в пиесите на Дюма и Виньи. Жорж се възхищава пламенно от нея и моли с писмо актрисата да я приеме. Една сутрин, когато разговаря със Сандо, една жена се провиква задъхано: „Ето ме!…“ Санд не я е виждала никога вън от сцената, но веднага я познава. Дребничка, тъмнокоса, крехка, с букли по челото и премрежени очи, с потръпващи устни и поетично лице, Дорвал е повече от хубава — тя е очарователна; а при това е и хубава; но е толкова очарователна, че хубостта е излишна. Човек не вижда образ, а изражение, душа. Тя е още слаба, снагата й е гъвкаво стъбло, олюлявано непрестанно от тайнствен полъх, усещан само от него. Жул Сандо я сравнява в този ден с перото на шапката й: „Уверен съм — казва той, — че напразно бихме търсили из целия свят толкова леко и меко перо като това, което тя е намерила. Неповторимото, чудно перо е литнало към нея по силата на закона за привличането или пък е паднало от крилото на някоя прелитаща фея.“

Дорвал играе голяма роля в живота на Жорж Санд. Въпреки външните прояви и пламенността на някои писма Аврора не намира никога в любовта на мъжете тази безусловна страст, това щастливо опиянение, това успокоение, което търси в нея. Крехкият Сандо е лишен от човешка топлота. Санд се старае добросъвестно да се убеди, че го обича страстно; стреми се отчаяно с него към чувствени наслади и никога не ги постига. Мари Дорвал е тъкмо такава, каквато Жорж би желала да бъде: