Андре Мороа - Жорж Санд

„За да се разбере властта, която тя има върху мене, би трябвало да се знае до каква степен сме различни… На нея бог е дал силата да изразява това, което чувствува… Тази толкова красива и толкова скромна жена не е учила нищо; и всичко е отгатнала… Не зная как да изразя колко съм студена и несъвършена; аз не умея нищо да изразя. Моят мозък положително страда от някаква парализа, която пречи на усещанията ми да намерят форма за изразяване… А когато тази жена се явява на сцената с отпусната снага и небрежна походка, с тъжния проникновен поглед, знаете ли какво си представям?… Струва ми се, че виждам душата си…“

Незаконна дъщеря на актьор и актриса от странствуваща трупа, израснала сред бурни, низки страсти, когато се разсърди, Дорвал говори понякога като махленка. В живота е видяла всичко, всичко е говорила и вършила. На сцената тази несравнима жена потръпва от вдъхновение и преливаща жизненост. Въплътен дявол. Неразкаяна Магдалина. Загубила на двадесет и две години съпруга си, комическия актьор Алан Дорвал, майка на три дъщери, тя се омъжва в 1829 година за Жан-Тусен Мерл, директор на театър Порт Сен Мартен и снизходителен съпруг. В 1831 Алфред дьо Виньи започва настойчиво да я ухажва. Странна двойка: граф дьо Виньи, високомерен и мечтателен рицар от Малтийския орден; и циничната, пламенна Мари Дорвал. Сент Бьов упреква Виньи, че се държи „като самотен обелиск“; Дорвал е непринудена и достъпна. Но зад маската на строгия стоик се крие чувствена личност. Влюбеният Виньи мисли, че спасява един паднал ангел. Има ли нещо по-възхитително от актриса, която „проявява душата си“ в своя будоар? Те си разменят мистични мисли и изнурителни ласки. Тя казва със смях на Дюма: „Ставам разумна; възвръщам си невинността… Кога ли родителите на господин графа ще дойдат да поискат ръката ми?“ В началото на връзката им Виньи не съжалява за нищо, дори за угризенията на съвестта си: „Човек живее двойно в пламъка на увлеченията“.

Дорвал поканва веднага двойката Сандо-Санд на вечеря у дома си заедно със съпруга си и Виньи. Жорж идва в тесен панталон и високи обуща с пискюл. Виньи е възмутен: „Тази жена изглежда двадесет и пет годишна. Прилича на прочутата Юдита от музея. Има черна къдрава коса, която пада до врата й, като у Рафаеловите ангели. Големите черни очи са на мистичка на най-великолепните италиански глави. Строгото лице е неподвижно. Долната му част не е приятна, устата е некрасиво очертана. Няма изисканост в държането, говори грубо. Външност, говор, глас, дръзки изказвания — всичко у нея е мъжко…“ Санд го преценява по-справедливо: „Личността на господин дьо Виньи никак не ми се хареса, но уверявам ви, че що се отнася до душата му, отношението ми е друго“. Близостта между двете жени много скоро се засилва.

Жорж Санд до Мари Дорвал:

Мислите ли, че ще можете да ме понасяте? Още не знаете, не зная и аз. Такава съм мечка, глупава, неспособна да говоря, стеснителна и мълчалива тъкмо когато имам най-много да изразявам! Не ме преценявайте по външността. Почакайте малко, преди да решите колко състрадание и обич ще можете да ми подарите. Аз чувствувам, че ви обичам с едно подмладено сърце, напълно подновено от вас. Ако това е само мечта, както всичките ми желания досега, не ми я отнемайте много бързо. Толкова ми е добре с нея! Сбогом, велика и прекрасна моя. Каквото и да стане, ще ви видя тази вечер.

На мадам Дюдеван, останала буржоазка от Ла Шатр, въпреки нахълтването в бохемския живот, гениалната Мари разкрива цял свят от удоволствия. Обезпокоеният Виньи надушва опасност: „Не мога да разгадая още живота на тази жена. Тя отива от време на време на село при съпруга си, а в Париж живее с любовника си… Поддържа и нещо като другарство с Жул Жанен и Латуш…“

Писателският Париж е бил всякога много малък град. Както някога в Ла Шатр, добрите хора приписват сега трима любовника на Аврора: Сандо, Латуш и Планш. Сандо знае това и ревнува. Той разбира, че не е победил вродената студенина на своята любовница и тъй като сам търси понякога незначителни и краткотрайни успехи, се страхува горчиво, че и тя постъпва навярно по същия начин. А не може да се раздели от нея.

Ноан. Лятото на 1832. Едва са минали няколко месеца, откакто е независима, и тя се връща вече знаменита в дома на своето детство. Най-честолюбивите й мечти са надминати от събитията. А при това животът й се струва горчив и пуст. Тя обикаля напразно любимите пътеки. „Всичко е толкова погрозняло. Къде са дните на младостта, зеленината и поезията, които оживяваха реката, дола и хубавите ливади?…“ Само малкият извор е запазил сладкия си вкус на мента и уханни треви. „Той напомня душа, останала чиста сред крушението на бурите и покварата на времето…“ Аврора търси дървото, гдето Сандо бе изрязал имената им: Казимир го е окастрил. „Колко бях щастлива, колко млади бяхме тогава! И колко пуст, тъжен и нерадостен е този край! Всичко минава… Щастието си отива, местностите се променят, сърцето остарява.“