Андре Мороа - Жорж Санд

Аврора Дюдеван до госпожа Морис Дюпен:

От все сърце съм съгласна с вашите критики. Ако намирате, че сестра Олимпия прилича прекалено много на войник, това е по нейна, не по моя вина. Аз я познавах добре и ви уверявам, че въпреки ругатните си тя беше необикновено добра и достойна жена. Не твърдя все пак, че съм постъпила добре, като съм я взела за образец на моята героиня. Не всяка истина трябва да се казва; при избор човек може да прояви и лош вкус. Изобщо, казах ви, че не съм писала книгата сама. Има много шеги, които не одобрявам; приех ги, само за да задоволя издателя; който искаше нещо по-парливо…

Издателят е бил прав от свое гледище, защото този „реалистичен“ роман се разпродава бързо. Аврора работи вече нова книга, този път сама. Когато Сандо си тръгва за Париж, тя не го последва веднага. От някое време намира съпруга си „много приятен“. Какво иска всъщност от него? Да има доверие в нея и „да не се вслушва в мръсните дребни клюки, които изпълват живота и са най-голямата му досада“. Това изглежда лесно. А тук е и Морис, който става все по-очарователен. Тя му преподава история, като се старае да я изчисти от политически страсти и верски предразсъдъци.

Но през ноември Реньо пише, че Жул е болен, и тя заминава незабавно за Париж. В Ла Шатр не са сгрешили, като са го смятали за туберкулозен. Той има една подозрителна постоянна треска. Аврора изпитва угризения. Дали е от прекаляване с чувствени наслади?

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Да го изпратя ли да нощува у вас? Тези подробности са жалки. Моля да ме извините, но вие не знаете какво ужасно безпокойство, какво страшно угризение е да виждам как в ръцете ми умира съществото, за което бих дала живота си, да усещам как слабее, как се изтощава и убива всекидневно, да си казвам, че аз го убивам, че ласките ми са отрова, че любовта ми е огън, който го изгаря, без да го съживи, огън, който го разяжда, унищожава, оставя само пепел. Ужасна мисъл. Но Жул не иска да я разбере. Смее се… Отговаря ми, че тъкмо за такава смърт копнее, от такава смърт иска да умре… Аз му сторих само зло. Цели три месеца го оставях да умира от мъка в обятията ми. Сто пъти го виждах почти припаднал и все пак не отстъпвах. Най-после отстъпих пред страха, че мога да го погубя. За да го излекувам, пожертвувах волята си, а волята ми е все пак нещо! Днес обаче изтръпвам при мисълта, че съм му причинила по-голямо зло с предаността, отколкото със съпротивата си. Аз го погубвам, насладата, която му доставям, се заплаща с живота му. Аз именно го съкращавам…

През, декември излиза „Роз и Бланш“. Книгата се приема добре от читателите и от критиката. Казимир отива в Париж. На кея Сен Мишел се вземат всички мерки за безопасност и господин Дюдеван прекарва в столицата няколко щастливи дни.

Аврора Дюдеван до Казимир, 21 декември 1831:

Свикнах вече с много скромен живот, така че твоят престой беше за мене време на гуляи и развращаване. Благодаря ти за него, както и за хубавата рокля, която ми донесоха днес. Вечерта след заминаването ти пак имах нещо като прилив на кръв в мозъка… Сбогом, драги. Пиши ми как си и целуни малките от мое име. Прегръщам те от все сърце… Изпрати ми, моля ти се, мярката на стъпалото си. Бродирам ти пантофи, но нямам мярка на стъпалото…

Не след много, тя отива при мъжа си в Ноан. Старият дом се нуждае от нея. Станали са домашни драми. Букоаран е обвинен в забременяването на Клер, камериерката на госпожа Иполит Шатирон. Аврора не се отнася трагично към случката.

До Жул Букоаран: „Дали виновници са мъж ми или брат ми, дали Дютей, Жул или Шарл им са сътрудници — не искам и да зная. Всички са големи скъперници и не ще поискат да заплатят удоволствието си. Да открият подписка тогава! Дори ако сте се потрудили и вие, като най-беден, би трябвало да минете гратис…“

Престоят в Париж е бил този път съвсем кратък, защото Аврора твърди, че не се чувствува добре; Реньо я съветва да постои на село; но главно й се иска да пише на спокойствие, тишината на самотните нощи в Ноан е несравнима. Не след много й се струва, че е сериозно, почти смъртно болна и съобщава това на добрия Реньо: „Болестта напредва бързо, бедни ми Емил, невъзможно е да скрия от себе си колко е напреднала. Постоянно се задушавам; не мога да се разходя из стаята, без да почувствувам умора; усещам парене и болки в стомаха. Не ме оставяйте да умра, добри ми Емил…“ Той предлага да отиде в Ноан; тя бие отбой: „Не мога да ви поканя; брат ми и съпругът ми ще ви посрещнат ужасно. Те са напълно убедени, че съм въображаемо болна…“ В това са, разбира се, съвършено прави, но тя си е внушила сега, че е болна от холера, модна болест по това време. Най-после успокоява приятеля си: „Холерното заболяване премина; сънят ми се възстанови напълно. Бих била отчаяна да се върна при Жул в такова състояние: бледа, със сини кръгове под очите, чак до сред бузите, неспособна да повървя нито три минути, а на трапезата имам такова неприятно изражение, каквото още не сте виждали…“