Андре Мороа - Жорж Санд

„Обрисувайте му в най-трогателни краски нашата нищета; опишете му в какво състояние е черният редингот на Жул, малкото жилетки, овехтелите ми обувки и изпокъсани шалчета… Кажете му, че Ниор откри подписка, за да обръснат Жул, а в Ла Шатр събраха пари да ме хранят… Видях два пъти Галът. Наплясках го, търкалях го по земята, прегръщах го. Той е любезен като вол. Разправя само за намерения да прелъстява, да отвлича, да изнасилва, да краде, да ограбва минувачите и, както се изразява Пол-Луи Курие, да постъпва по обратния начин с минувачите…“

Тя не крие любовната си връзка със Сандо. Много се сърди, ако я смятат за жена, която „желае да зачитат тайната“ и да „щадят името й“.

„Когато мерят съдбата ми със същия аршин, с който мерят и своите почтени жени, аз се гордея с моето унижение. Колко малко ме познават! Искат непременно да имам добро име! Изчервяват се и навеждат глави, когато говорят за мене като за жена… И в приятелството съществува самолюбие, както във виното утайка. Нашите приятели ни прощават, ако сме нещастни, досадни, неудобни, разорителни; прощават ни всичко, но не и това да сме загубили доброто си име в очите на обществото…“

Тя се среща с любовника си не само в Ла Шатр, но в своето опиянение за независимост стига дотам, че го приема в стаята си в Ноан, при все че сега живее не в приземния, а на първия етаж. Доблестният Папе стои на стража!

„Гюстав не мърмори; той е предан и е потънал до шия в нашите лудории. Стоя в градинския ров през цялото време, докато Жул беше в стаята ми — защото той дойде нощес, под носа на Храбреца, на съпруга ми, брат ми, децата, гувернантката и така нататък… Всичко бях пресметнала и предвидила. Жул се излагаше само на една опасност — да го свалят с един изстрел, докато се катери към прозореца ми, който е само на шест стъпки от земята… Все едно да се обърне дилижансът или да си счупите крак, когато танцувате. Той дойде и бяхме толкова щастливи… Беше в кабинета ми, в обятията ми, щастлив, уморен, прегръщан, хапан; викаше, плачеше, смееше се. Лудешка радост, каквато никога, струва ми се, не бяхме изпитвали. Помислете само, може ли човек да мъмри такива разумни и щастливи хора? Искам да дойде и тази нощ. Два пъти не е много. По-нататък би било неблагоразумно… Мъж ми ще узнае, че той е на три пушечни изстрела от Ноан, но досега още не знае. Ходи на гроздобер. А нощем спи като свиня… Аз съм изхапана, цяла в синини; не мога да се държа на нозе; безумна съм от радост…“

Аврора Дюдеван до Гюстав Папе:

Мили Гюстав, колко сте добър! Колко обичате Жул и как моето сърце ви се отплаща за това! Вие прекарахте цяла нощ като войник в рова на нощна стража, а ние, егоистични щастливци, не можехме да се изтръгнем от обятията си. О, най-малко тридесет пъти си казахме: Хайде! Трябва да се разделим! Гюстав чака! Горкият Гюстав!… Жул може и да ви е казал. В най-безумния си захлас ви благославяхме; вашето име се сливаше с целувките ни; всичките ни мисли бяха с вас… И мисля, че вашата преданост, близостта ви, грижата ви да пазите нашето щастие му придаваха още по-голяма сладост. Това свято, пламенно, приятелство, което ни огражда и облива, е част от нашия живот, прави ни достойни за небесата. Ах! Колко щастлив трябва да се чувствувате, че така горещо ви обичат! Не се насищайте на тази любов, поставете ни на изпитание. Но засега, бедни ми приятелю, ние ви осигуряваме само ревматизъм. Господи! Колко егоистична е любовта в сравнение с приятелството…

На малкия Жул, който не е бил никога особено здрав, този живот се отразява много зле.

„Ще видите колко е отслабнал и пребледнял. Прави всичко възможно, за да се погуби. Не спи. През деня лентяйствува и скита като куче; нощем се лишава от сън, за да навакса загубеното време; така живее. За много неща още мога да му се сърдя, но трудно е да ви ги обясня. Ще си поговорим по тях, защото ние с вас сме учили медицина и не се боим от страшни думи. Едно е положително — че съм отчаяна. Всички в Ла Шатр повтарят едно и също нещо за него; смятат го за туберкулозен. Много добре зная, че това не е вярно, но също така добре зная, че здравето му никак не е добро. Толкова се радвах, като го виждах, в такъв захлас го притисках в обятията си, но да зная, че тази неугасима любов бавно го изпепелява, да зная, че от тези сладостни минути кръвта му пламти и животът му се изтощава — това е ужасно!…“

Междувременно в Ноан работата върви редом с любовта. Петте тома на „Роз и Бланш“ са на привършване. Това е разказ за една актриса и една монахиня. За Латуш книгата е подражание на романтиците и на Стерн 45 45 Стерн (Лоуренс) — английски писател (1713–1768). — Б.пр. . Този път добрият познавач не е прав. Не липсва и наивност, и недостатъчен усет за мярка, но книгата има и прекрасни страни: пейзажи от Пиренеите и Жиронда; сочни образи като старата сестра Олимпия, със златно сърце и казармен език; пристигане на владика; живот зад театралните кулиси. Най-хубавото е от Аврора. Тя е нахвърляла тук спомени от монастира, откровени изповеди на майка си, пътни впечатления. Сандо е добавил доста грубовати духовитости, като спомените на един лъжеевнух; когато книгата излиза от печат, циничният й език възмущава София-Виктория; защото, като много жени с леки нрави, тя обича целомъдрени романи.