Андре Мороа - Жорж Санд

Тя се застъпва за Сандо, защото берийците в Париж не го обичат много. „Той е необикновено умен — отбелязва по-късно Дюверне, — но е коравосърдечен, изпълнен с дребно тщеславие и фалшиво честолюбие.“ Сандо чувствува тази враждебност и се оплаква от нея: „Не му трябват много приятели, за да бъде щастлив — казва Аврора; но той страда горчиво, когато има повод да се усъмни в тях.“ Тя го утешава и се грижи за него по-скоро с майчинска, отколкото с любовна нежност. Той не е много здрав и често забравя да се храни; тя следи да не остава гладен. Не е много работлив; тя го заставя насила да седне до масата, както би постъпвала със сина си. Приятно й е да упражнява тази нежна тирания. За нея трудът не е робство, а естествена проява.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 4 март 1831:

Повече от всякога съм решена да поема пътя на литературата. Въпреки неприятностите, които срещам понякога в него, въпреки леността и умората, прекъсващи работата ми, въпреки прекалено скромния живот, който водя тук, чувствувам, че животът ми отсега нататък е запълнен. Имам цел, задача, да употребя точния израз: имам страст. Писателският занаят е буйна, почти неразрушима страст. Обземе ли веднъж някоя нещастна глава, не може вече да я остави…

Накратко казано, тя би била във възторг от този уморителен бохемски живот, ако не й липсват децата. От Ноан брат й пише по този повод писма, изпълнени с опасни предупреждения: „Най-хубавото, което си създала, е синът ти, той те обича повече от всеки друг. Внимавай да не притъпиш това чувство.“ Суровият Иполит не греши. Но Жул и Аврора са твърдо убедени, че ще си създадат скоро едно свободно семейство, при което ще могат да дойдат Морис и Соланж. Двамата влюбени имат еднакви вкусове, еднакви симпатии. „Те тичаха лудо по тясното криво стълбище и всякога се втурваха с радост в малката си стая… Това кътче беше скромно, близо до небето, но уличният шум не достигаше никога дотам… Вътре нямаше килими и тапети, затова пък имаше цветя, които поддържаха вечна пролет…“ Кой не би предрекъл една продължителна любов?

Вярна на спогодбата с Казимир, през април 1831 тя се връща в Ноан. Посрещат я, като че се връща от най-обикновено пътуване. „Дебеличката“ й дъщеря е прекрасна като пролетен ден; синът едва не я удушва с целувки; съпругът й много вика и много яде. Тя е доволна да види отново своя мъничък берийски свят, но сърцето си е оставила в дома на улица „Сена“.

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Господи! Колко весела трябва да е стаичката ни при това прекрасно слънце, как ли ярко се отразява то във високите прозорци срещу нас и покрива със златисти петна старите фасади, напомнящи индийски пагоди… Тук е много красиво. Вечер в стаята ми нахлува мирис на люляк и момина сълза, след нея жълти пеперуди с черни черти, славеи пеят под прозореца, ми, майски бръмбари си удрят носа в лампата. Всичко това е, разбира се, прекрасно. Но аз се сепвам постоянно в мечти за Париж с мъгливите му вечери, с розовите облаци над покривите, с красивите светлозелени върби около бронзовата статуя на стария Анри; с горките сиви гълъбчета, които вият гнезда под корнизите на Пон Ньоф. Ах! Париж, милият Париж, гдето можеш свободно да любиш и да чувствуваш, гдето е моят Жул, който толкова ме обича, гдето е моят Гал и моето колибри… И стаичката на кея, гдето ви виждам, Жул във вехт зацапан редингот, седнал на вратовръзката си, ризата му просната на три стола, а сам той тупа с крак и чупи машата в кипежа на спора.

Тя натоварва Реньо да се грижи за Сандо: „Сбогом, красавецо Емил! Натоварвам Ви да целунете малкия Жул и да не го оставите да мре от глад, според навика си…“ Но бърза да се върне в Париж. Какво желае?

„Да имам от какво да живея и да сме заедно. Нищо друго. В това е щастието… Два котлета и сирене; една мансарда с изглед към Нотр Дам и реката; работа, за да плащам на хазяина и гостилничаря. Нека други се стремят към слава и жертвуват чувствата си за нетрайното благоволение на публиката; ние няма никога да следваме примера им, освен ако полудеем. Виждам, че малкият ще може да печели за себе си и за мене. Балзак е очарователен момък; ако обикне Жул, ще го сметна за достоен човек, защото аз ценя хората според уважението им към моя Жул…“

Дошлият от Тур Оноре дьо Балзак, покровителствуван като тях от Латуш, се е сприятелил с двамата влюбени, към които се държи с нежна благосклонност и оживява от време на време мансардата им със своето весело и шумно остроумие.