Андре Мороа - Жорж Санд

Все пак на 5 март 1831 година тя има малък успех. В този ден е осмяла със следния отзив предпазните мерки на режима:

Господин полицейският префект ще издаде ново постановление със следните главни положения: 1. Всички граждани, годни да носят оръжие, ще бъдат свиквани всеки ден от седем сутринта до единадесет вечерта, за да охраняват кралския дворец; а всяка нощ от единадесет часа до седем сутринта ще бъдат свиквани, за да пазят храмовете и други обществени сгради. През това време жените, децата и старците ще бъдат пред вратите на домовете си. Семействата, които не изпълнят това нареждане, ще бъдат лишени от правото на закрила от страна на въоръжените сили и оставени на благоволението на бунтовниците. 2. За да не се смущава занапред спокойствието на гражданите, всяка сутрин на разсъмване ще се дават по двадесет и пет оръдейни изстрела от площадите. Камбани и барабани ще звънят и бият за сбор всеки час през цялата нощ. Патрул от националната гвардия ще обикаля по улиците с викове: „Бдете!“, както е прието да се вика в крепостите. 3. Всеки собственик се задължава да изкопае около къщата си ров, широк седем и половина стъпки, да укрепи вратата към двора, да постави решетки на прозорците и да има в къщи най-малко двадесет пушки, за да въоръжи наемателите и прислугата си в случай на нужда. С тези предпазни мерки правителството обещава на жителите едно пълно и трайно спокойствие. То се задължава да не разкрива повече от дванадесет заговора на месец и да не търпи повече от три бунта в седмица. Дните понеделник, сряда и петък ще се използуват за предотвратяване на всякакви събирания, а вторник, четвъртък и събота — за разпръскването им…

Веселяците по кафенетата ръкопляскат, но кралят гражданин се разсърдва. „Фигаро“ е конфискуван. Мадам Дюдеван се надява за някое време, че правосъдието ще потърси автора на анонимната дописка и ще заведе дело срещу нея.

Аврора Дюдеван до Шарл Дюверне, 6 март 1831:

Слава богу! Какво възмущение в Ла Шатр! Какъв ужас, какво отчаяние в моето семейство! Но аз спечелих известност; намерих издател да печата плоските ми шеги и глупци да ги четат. Бих дала девет франка и петдесет сантима за щастието да бъда осъдена…

Уви! Главният прокурор прекратява делото. „Господин Вивиен предписа на съда да прекрати делото. Жалко! Една политическа присъда би ми осигурила сполука занапред…“

„Малкият Жул“ прави също първите си стъпки в литературата. Аврора се колебае отначало да го препоръча на Латуш, защото не желае да прекалява с искания за подкрепа. След като сама е получила „право на гражданство“, тя се осмелява да представи една статия от Жул, която се харесва. И Сандо се настанява в директорското помещение, на масичка, покрита с красиво сукно. По-късно той занася в „Ревю дьо Пари“ един „невероятен“ текст, написан от двамата любовници, но подписан само от Жул. Доктор Верон, директор на списанието, го одобрява. „Възхитена съм заради Жул! Това доказва, че ще може да успее. Аз реших да го приобщя към моите трудове или — ако желаете — да приобщя себе си към неговите. Както и да е, той ми дава името си, защото аз не искам да излизам с моето. А пък аз ще му помагам, когато има нужда от това.“ Но тя държи „литературното сдружение“ да остане в тайна: „Така ме нареждат в Ла Шатр, та само това липсва, за да ме довършат.“ И дума не може да става за нея да пише под свое име. Свекърва й, вдовствуващата баронеса, се учудва, че Аврора живее толкова дълго време в Париж без Казимир, и я пита: „Вярно ли е, че имате намерение да издавате книги? — Да, мадам. — Не е лошо, но надявам се, че няма да поставите едно име, което нося и аз, по кориците на печатни книги? — О, разбира се, че не, мадам; такава опасност не съществува.“

И така, двамата се подписват отначало: Ж. Сандо. Влюбените се чувствуват щастливи. На своя приятел и довереник Емил Реньо Аврора пише:

Потребно ми беше пламенно сърце, което да ме обича така, както умея да обичам аз, да ме утеши за всички злочестини, помрачили младостта ми. И макар че вече остарях, намерих това сърце, младо като моето, намерих обич за цял живот, която от нищо не се разколебава и всеки ден все повече укрепва. Жул ме привърза отново към живота, който ми бе дотегнал и който понасях само по задължение — заради децата си. Той разхубави едно бъдеще, което предварително ме отблъскваше, а сега го виждам изпълнено с него, с трудовете и успехите му, с честното му и скромно държане… Ах! Да знаете колко го обичам!… Горкото дете страда толкова много от неволните пристъпи на тъга, за които толкова го обвиняват… Вие поне не го принуждавате никога да се черви от тях!… Човек трябва да разбере, че у него съществува горещо приятелство и безгранична преданост като възмездие за привидната студенина, която понякога го обзема…