Андре Мороа - Жорж Санд

Отивам сутринта у Кератри и разговаряме край камината. Разказвам му колко сме плакали при четенето на „Последния Боманоар“. Той ми заявява, че предпочита подобен успех пред салонните ръкопляскания. Достоен човек. Много се надявам на неговата закрила, за да мога да продам романчето си…

Тя носи препоръка и от една приятелка от Ла Шатр, мадам Дюверне, до един писател-бериец — Анри дьо Латуш. С Латуш я свързват много неща — той е братовчед на семейство Дюверне, баща му е бил приятел на Морис Дюпен; но този човек минава за саможив. Хиацинт Табо дьо Латуш, „аристократ по произход, се забавлява да демагогствува, като ненавижда демокрацията“. Езикът му е толкова изискан, че оставя впечатление на превзетост; но това е естественият му говор. Опитвал е всичко: драми, романи, журналистика, наука, и блести във всичко — всякога на втори план. Неговият роман „Фраголета“, в който героинята, облечена като мъж, води непристоен живот, е възмутил обществото и възхитил Теофил Готие. Латуш е издал посмъртно Андре Шение, запознал е французите с Гьоте, но не е успял да „овладее чудовището“, тоест, славата. Оттук и едно болезнено самолюбие; едно тъжно, обидчиво настроение; вечно болен стомах и разстроени нерви. Превъзходен ценител на другите хора, той създава безброй гениални писатели, но сам не достига гениалност. „Създал съм повече автори, отколкото творби“, казва горчиво той. Така например той е придирчив учител на младия Балзак, когото много мъдро насочва към Уолтър Скот и Фенимор Купър. Обаче Балзак не го обича много. Само един човек вярва пламенно в Латуш: това е Шарл Нодие, чиято дъщеря се дразни от похвалите на баща си и казва: „Добре че господ вече е създал света, иначе щеше да го създаде господин дьо Латуш.“

За малката мадам Дюдеван Латуш е велик човек. Тя отива да го посети у дома му на кея Малаке и намира там един четиридесет и пет годишен, доста пълен мъж с живо, умно изражение и прекрасни маниери. Той има глух, приятен, покоряващ глас, едновременно ласкав и насмешлив. Едно пострадало от детските години око никак не го обезобразява; единствената следа от злополуката е припламваща червеникава искра от мъртвата зеница, която й придава някакъв фантастичен блясък. Имал е големи успехи между жените и е вдъхнал трагична любов на Марселина Деборд-Валмор, от която има син.

Аврора Дюдеван до Казимир, 15 януари 1831:

Видях господин дьо Латуш, който беше много любезен. В неделя ще ме заведе в Абей-о-боа, у мадам Рекамие. Делфина Ге ще чете там стихове и аз ще видя всички съвременни знаменитости. Тази вечер отивам у него, за да му дам да прочете романа ми; много съм заета и с една статия, която трябва да излезе в „Ревю дьо Пари“. Той ми предлага да напиша нещо и за „Фигаро“, обаче аз не искам. Много хубави обещания. Но какво ще излезе от тях? Не зная…

Латуш изслушва търпеливо ръкописа на „Еме“, донесен от Аврора. Когато четенето приключва: „Имате ли деца, госпожо? — запитва той. — Уви, да, но не мога да ги взема при себе си, нито да се върна при тях. — Смятате да останете в Париж и да се издържате с писане? — Налага ми се. — Неприятно, защото не виждам изгледи за успех. Повярвайте ми: постарайте се, да се върнете в семейното огнище.“ Тя го слуша почтително, упорита като всяка берийка. Когато той й казва, че книгата й е лишена от здрав смисъл, тя отговаря: „Имате право“. Че трябва изцяло да се преработи: „Възможно е“. На Казимир съобщава: „Между нас казано, никога няма да се разбера с човек като Латуш“. Но скоро ще открие, че „след като изхвърли прекаления си ум“, Латуш разкрива едно нежно, предано и великодушно сърце.

Той току-що е застанал начело на сатиричния вестник „Фигаро“. След като се е сражавал заедно с републиканците през революцията от 1830 година, Латуш, опозиционер по природа, е открил сега война с вицове и епиграми срещу краля-гражданин и предлага на младата Аврора да я включи в списъка на своите редактори, „цяло гнездо орлета, които се готвят за полет“ — казва гордо той. Вестникът се подготвя край камината в дома на кея Малаке. Всеки си има отделна масичка. Аврора се настанява до самата камина, като внимава да не изцапа хубавия бял килим на своя директор. Той обича да поучава, да мъмри, да показва и подхвърля на орлетата си теми на изрязани от него хартийки, в които трябва да сместят статията или „новината“ (така наричат тогава във „Фигаро“ отзивите). Отличен метод да се научат на краткост; но тъкмо на това е неспособна „послушницата“. Напразно Латуш запазва за нея сантиментални разказчета: „Аз не умеех нито да ги започна, нито да ги довърша в това строго определено пространство, където трябваше да свършвам, когато току-що съм започнала… Това беше истинско мъчение…“ А през това време редакторите разговарят и се смеят. Латуш блести със своята язвителност, възхитителен е с бащинската си доброта. „Аз слушах, забавлявах се, не вършех нищо ценно, но в края на месеца получавах дванадесет франка и петдесет сантима…“