Андре Мороа - Жорж Санд

И, което е по-важно, да се отърве от женското робство. Да се разхожда под ръка с младеж, без да чува мърморенето на Ла Шатр: „Точно в тона на мадам Дюдеван!“ А за да се освободи напълно, тя прекъсва всякаква връзка с досегашните си познати. За съпруга си мисли само дотолкова, доколкото има нужда от него.

Аврора до Казимир: „Направи ми удоволствие да ми пратиш пари, за да си купя чорапи, обуща и така нататък… Пиши веднага на господин Салмон да ми даде триста франка. Сбогом, приятелю. Видях майка си, сестра си, Шарл Дюверне и Жул дьо Грансан. Ще отида да чуя Паганини… Целувам те от сърце…“ Тези писма са тежка, но кратка повинност.

Тя прави последно посещение и на своя любим английски монастир. Юлската оръдейна стрелба 42 42 Революцията през юли 1830, когато свалят от престола Карл X. — Б.пр. е разстроила общежитието. Тъжна и загрижена, майка Алиша отделя само миг за тази, която е била нейна „дъщеря“. Аврора разбира, че светските приятелства нямат голяма стойност за монахините. Тя отива да види двете си приятелки от Котре, Джейн и Еме Базуен. И двете са се омъжили, станали са богати, ухажвани графини. Когато си отива, тя решава никога вече да не идва; тези очарователни девойки са намерили за добре да се придържат към общоприетите правила в живота. Това е тяхно право; но Аврора Дюдеван предпочита да се разхожда свободно, с вдигната глава, из пустинята на мъжете, „да се плъзга по леда, със сняг по раменете, с ръце в джебовете, понякога с празен стомах. Затова пък с глава, препълнена с мечти, мелодии, багри, форми, лъчи и призраци“.

А трябва да се живее. Тя не може да остава у Иполит, който идва често в Париж и има нужда от жилището си. И най-малката мансарда струва триста франка годишно. Портиерката би вършила домакинската работа срещу петнадесет франка на месец. От някоя евтина гостилничка ще й носят храна за два франка на ден. В краен случай ще успее да прекарва някак с годишната издръжка от три хиляди франка, ако не си купува мебели и книги. Опитва се да си намери кътче за работа в библиотеката Мазарини. Уви! Аврора е зиморничава, а библиотеката не се отоплява добре. Необходимо е да печели, но как? Да рисува кутии с гваш? Или портрети по петнадесет франка? Има бедняци, готови да ги надраскат и за пет; освен това тя не сполучва портрета на портиерката и си създава незавидна слава в квартала. Да пише? Защо не! „Установих, че пиша бързо, лесно, продължително, без да се уморявам: че мислите, дремещи в мозъка ми, се събуждат и свързват логично, щом започна да пиша…“ Не особено находчива в разговора, тя е духовита и жива в писмата си. С една дума, е роден писател и съзнава това. Всякога й е доставяло удоволствие да записва впечатленията си. С багажа си е донесла и романа „Еме“, написан в Ноан. Но как да превърне в средство за прехрана нещо, което е било досега само забавление? И как да проникне в литературните среди?

Най-влиятелният човек, когото познава по това време в Париж, е Дюри-Дюфрен, депутатът от Ла Шатр. В няколко дни той става „моят добър стар приятел Дюри-Дюфрен“. Той се държи учтиво и любезно към своята красива землячка; „татко ви“, казват разсилните в камарата, когато Аврора идва да търси в кулоарите своя депутат; на него тя споменава за намерението си да пише. Естествената реакция на видна личност, от която се иска препоръка, е да предложи водача на партията си. Дюри-Дюфрен предлага да я представи на господин дьо Ла Файет. „Не отивайте толкова високо — казва Аврора. — Знаменитите хора нямат време за второстепенни въпроси.“ Той се спира тогава на един свой колега от камарата, господин дьо Кератри, бретонски благородник, романист, либерал при Реставрацията и консерватор след 1830 година. Аврора Дюдеван е чела неговия безсмислен роман „Последният Боманоар“, в който един свещеник изнасилва мъртва жена. „Вашият знаменит колега е луд — казва тя на Дюри-Дюфрен; — но човек може да бъде добър критик и лош практик.“ По-късно разказва, че срещата била комична и съкрушителна. Господин дьо Кератри, побелял старец, я приема много важно в осем часа сутринта в приятна стая, гдето под розов копринен юрган лежи младата му съпруга. „Ще бъда откровен — казва той; — жената не бива да пише… Вярвайте ми, не създавайте книги, създавайте деца. — Запазете тази препоръка за себе си, господине — отговаря със смях тя.“ Но този разказ е писан двадесет години след случката; документите разказват нещо съвсем друго.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 12 февруари 1831: