Андре Мороа - Жорж Санд

Всъщност страданията й са само душевни. След като се завръща в Ноан, тя изпада отново в безразличие и тъга. Мрачна е като престъпница. На Зое Льороа: „Не искам вече да ме обичате както досега. Не заслужавам ничие приятелство. Като ранено животно, което умира в някой ъгъл, не бих потърсила утеха и помощ от ближните си…“ Защо е това неочаквано самоунижаване у едно толкова гордо същество? Тя се е завърнала бременна, може би от Стефан. Защото детето се ражда на 13 септември 1828, следователно зачатието съвпада с престоя й в Париж; Аврора уверява наистина, че то се е родило предивременно, защото се уплашила, като видяла, че Леонтина, дъщерята на Иполит, ще падне от стълбите в Ноан. Но дали Казимир се е мамил в това отношение?

Орелиен дьо Сез, който идва неочаквано в Ноан в ранно септемврийско утро, намира Аврора сама в салона да приготвя детски дрешки и пелени. „Какво правите? — пита той. — Нали виждате! Бързам за човечето, което може да дойде по-рано, отколкото предполагах.“ Орелиен не може да примири тази неочаквана бременност с уверенията в небесна любов и пълно целомъдрие, дори по отношение на съпруга, с които са изпълнени писмата на приятелката. Когато вижда господин дьо Сез, Зое Льороа се изплашва от мъката му. Той е почти обезумял; ту изглежда потънал в мислите си, ту подсилва огъня или тича до пианото и свири с два пръста.

Зое Льороа до Аврора Дюдеван:

„Като видях отново Орелиен, останах с впечатлението, че той е напуснал Ноан страдащ, отчаяно съкрушен й страшно самотен…“

Раждането е тежко във всяко отношение. Иполит е дотолкова пиян, че просто се търкаля по килима в стаята на сестра си. Аврора слуша от леглото си разговора на своя съпруг, който е в съседната стая с прислужницата й, испанката Пепита. Разговорът не оставя никакво съмнение за естеството на отношенията им. Детето, едро и красиво момиченце, кръщават Соланж. „По-късно — пише Луиза Венсан, — когато Стефан дьо Грансан отиваше в Ноан, приятелите му го закачаха. «Какво искате? — отговаряше той. — Отивам да видя дъщеря си!» Самата мадам Дюдеван наричаше понякога дъщеря си «госпожица Стефан».“ Но господин Дюдеван не споменава нито веднъж за намерение да се разведе. Той държи на Ноан, за сина си и дори за Аврора. Тя има над него надмощието на силния над по-слабия духом. „С ленив ум и пъргави нозе“, вечер той само хърка. Вложил е несполучливо доходите на семейството; чувствува вината си и му е стеснително. Пък и къде би отишъл, ако се разделят? Гийери е на мащеха му. Между двамата съпрузи се установява нещо като примирие. Тя се примирява със слугинските приятелства и с пиянството му; той я оставя на свобода, стига да не му иска пари. Но й дава повод да ги иска, като води все по-зле и по-зле сметките. В 1828 година попада в лапите на някой си мошеник Дегранж, който „го обсебва, като го пои с шампанско и му отстъпва любовницата си“, освен това му продава само по картина „един търговски бриг“. Дюдеван го купува за двадесет и пет хиляди франка. А корабът изобщо не съществува и господин Дегранж е корабостроител in partibus 37 37 in partibus (лат.) — тайно. — Б.пр. . Аврора подозира това още отначало.

Аврора до Казимир, 20 декември 1829:

Ясно ми е като бял ден, че господин Дегранж се подиграва с тебе. Можеш да му кажеш това от мое име; мене поне няма да измами! Той те уверява, че някой иска да купи твоя дял, уговаря ти срещи, забавлява те с приказки, приспива те с обещания. Ти тичаш, чакаш, добросъвестно се надяваш, а господин Дегранж много добре знае, че не се е явявал никакъв купувач. Всеки ден разчиташ на следващия; следващият ти носи нова измама… Всичко това е последица от първоначалната ти глупост и би трябвало да ти послужи за поука. Търговски сделки не се сключват след вечеря, когато човек за жалост не е трезвен — а аз съм убедена, че тази сделка ти си сключил с чаша в ръка. Казвам ти мнението си за нея, за да не я спомняме вече; миналото е минало, а бъдещето е пред нас; и аз ще бдя над него. Досега отбягвах да правя сметки, защото имах безгранично доверие в разсъдъка и здравия ти разум. Но виждам, че и тебе човек може да те измами като всеки друг, а това се дължи на злополучния недостатък, придобит по време на военната ти служба, от който се бе поправил през първите години на брака ни, но после си възвърна въпреки волята ми. Не се сърди за това, което ти казвам. Правото да си казваме истината е взаимно… Аз съм преди всичко майка, а когато е необходимо, имам и воля. Ще намериш у мене всякога готовност да те оправдая, да те утеша, но ще ти казвам открито мнението си по въпроси, които засягат бъдещето на децата ти…