Андре Мороа - Жорж Санд

Тези примери и незаслужени укори подбуждат към волност младата жена, която дотогава е била неблагоразумна, но целомъдрена. Писмата на Орелиен, все по-редки и все по-малко нежни, не са защита срещу изкушенията.

„Отсъствуващият, бих могла да кажа дори невидимият, когото бях превърнала в третия образ от Троицата (бог, той и аз), беше уморен от този стремеж към възвишена любов… Неговите страсти имаха нужда от друга храна, не от възторжено приятелство и живот чрез писма… Чувствувах, че за него съм ужасна верига или може би само интелектуално развлечение… Аз го обичах още дълго, безмълвно и угнетено… Щом взех решение, всичко свърши без обяснения и укори.“

Какво решение? Тя все още се колебае. В 1827 година, при едно пътуване в Оверн, Аврора води дневник, който не е бил обнародван, но има вече стил:

„Какво да правя? Вали. Никога не съм имала такова желание да се разхождам. Днес имам своенравно настроение. Представям се за хубава жена. О! Не съм кой знае колко жена! А хубава — още по-малко. Хубаво беше преди десет години… Дали да пиша някому? Да, на майка си например… О, майко! Какво ви съм сторила? Защо не ме обичате? Все пак съм добра. Знаете, че съм добра. Понякога избухвам, и то ужасно. Имам стотици недостатъци, но в основата си съм добра… Нещастна майко, лекомислена сте, но не сте лоша. Не, никак не сте лоша. Само сте странна… А дали всъщност да не се оплача на себе си?… Да разкажа житието си? Добра идея. Да пишем мемоари…“

Следва първообраз на това, което по-късно става „История на моя живот“. Тази двадесет и три годишна жена говори за предивременното си остаряване:

„Сърцето — заключава тя — си остана чисто като огледало… Беше пламенно, искрено, но заслепено; не можа да помътнее; и се счупи. Заминах за Пиренеите… Какво чувам? Вечеряте ли вече?…“

И първият опит спира при звука на звънеца.

В този дневник се чувствува дарба, чудноватост и отчаяние. Отказала се е да преобразява духовно съпруга си. Огорчен от това, че я е загубил, неспособен да си я възвърне, съзнаващ незначителността си, Казимир още повече се пропива. Тя чувствува, че Орелиен се отдалечава от нея. Заклел се е да я уважава, но не и да не търси удоволствия другаде. И сам събаря пиедестала, на който тя е пожелала да го постави.

Орелиен до Аврора, 15 май 1828:

Вие си имате един образец за разум и мъдрост, оформяте в съзнанието си някого според този образец и след като го завършите, след като го направите като себе си, казвате: това е еди-кой си. Не, аз нямам предварителни и установени разбирания за всяко нещо. И да дръзна ли да ви призная? Да разбия ли с един удар кумира? За голям мой срам казвам, че нямам установени разбирания за нищо…

Невъзможно ли е да задържиш един мъж без плътска връзка? Тя стига до тази мисъл. Да бъдеш обичана, без да се отдадеш, да бъдеш едновременно фатална жена и амазонка, безукорна съпруга и обожавана любима — прекрасни мечти, които не се включват в действителността.

Тя е срещнала отново онзи Стефан Ажасон дьо Грансан, който й е преподавал някога в девическата й стая сантиментална остеология. Той е станал още по-учен, а лицето му, обрамчено със закръглена брада, е все така красиво, макар и предивременно застаряло: „Той все още оспорва на смъртта своята увехнала младост, която няма да се разцъфти. Донякъде туберкулозен, донякъде налудничав, дойде да дооздравее тук.“ Тя се трогва от хлътналите му бузи, блуждаещия поглед, прегърбената снага. Всичко в този човек я привлича. Той е пробудил у нея първите любовни трепети; учен е, а тя обича да се учи; твърди, че е атеист, а тя, макар и вярваща, се вълнува от тази смелост; вижда, че е болен, а тя обича да се грижи за болни. В 1827 година той живее в Париж и току-що е постъпил в естественоисторическия музей като сътрудник на Кювие 35 35 Кювие (Жорж) — френски естественик, пожизнен секретар на Академията (1769–1832). — Б.пр. . Добър познавач на латински и гръцки, естественик, той превежда научните трудове на велики гръцки и римски писатели. Написал е много добре проучено, но лишено от дарба предисловие за De natura rerum от Лукреции 36 36 De natura rerum (лат.) — За същността на нещата. Лукреций (Тит) — латински поет и философ епикуреец (99–55 пр.н.е.). — Б.пр. . Аврора мисли понякога, че е намерила в негово лице учителя, когото търси. Скоро в Ла Шатр намират, че тя се излага с него. Когато Стефан не е в Бери, Иполит Шатирон, наел с младата си съпруга Емилия дьо Вилньов жилище в Париж, го приема там и пише за него на Аврора: