Андре Мороа - Жорж Санд

В този шумен и цъфнал Ноан не всичко върви, както трябва. Тя обича много своите берийци, но ги намира не така весели като гасконците; за да се спасят от вродената си флегматичност, мнозина пият. Брат й Иполит, който живее много близо в замъка Монживре, се напива често до припадък, а Казимир му подражава, сигурно за да забрави мъката си. Въпреки взаимните уверения семейният живот не върви. Имението е постоянен повод за спречквания. Аврора го управлява в отсъствие на съпруга си; така например тя ръководи жътвата в 1826 година. Но би желала да царува напълно в това мъничко, нейно собствено кралство. Принцът съпруг се съгласява за една година; опитът е жалък провал. Казимир й е отпуснал десет хиляди франка кредит; тя изразходва четиринадесет хиляди и загубва с голямо огорчение длъжността си. Кореспонденцията с Орелиен продължава. (Куриер е понякога сам Казимир, когато отива в Бордо.) А невидимият любовник е денонощно край нея:

„Един отсъствуващ, с когото разговарях непрестанно, комуто поверявах всичките си размишления, всичките си блянове, всичките си скромни добродетели, целия си платоничен възторг; един действително прекрасен човек, когото аз доукрасявах с всички съвършенства, несъвместими с човешката природа, с една дума, човек, когото виждах само няколко дни, понякога само няколко часа в годината. Романтичен в мое присъствие, колкото съм и самата аз, той никога не вдъхна страх на вярата и смут в съвестта ми — беше опората и утехата ми в моето изгнание в действителния свят.“

Бордо и Ноан си разменят подаръци. Аврора му плете кесийка, бродира му тиранти; той й праща испанска барета, книги. Писмата на Орелиен са по-скоро шеговити или сериозни, отколкото нежни. Като не може да говори за любов, той разисква политически въпроси и оспорва (защото е монархист) наследствения бонапартизъм и вродения либерализъм у дъщерята на Морис Дюпен. Тя пише повече от него и понякога го упреква за мълчанието му; в такъв случай той се оплаква, че писмата й са много кратки. Всъщност въпреки няколкото посещения в Бордо, разрешени от великодушния Казимир, тази любов без любов линее.

Политиката, която разделя влюбените приятели, сближава за кратко съпрузите. И Казимир е либерал като Аврора; те подкрепят заедно в Ла Шатр кандидата на опозицията Дюри-Дюфрен, републиканец, „човек с антична правдивост, любезен и благосклонен, все още запазил елегантността от времето на Директорията: малка перука, обици, живо, изтънчено изражение, с една дума, безкрайно общителен и възпитан якобинец“. За да подкрепи кандидатурата му, семейство Дюдеван се настанява в Ла Шатр, наема там жилище, дава вечери и балове. Аврора намира там своите приятели от детинство, към които съпругът се отнася отначало с недоверие, но по-късно свиква с тях, защото те имат неговите политически разбирания: русия Шарл Дюверне, „младеж с тъжна замечтаност“; „гиганта Фльори“, по прякор Галът, „с огромни лапи, страхотна брада, ужасен поглед, изкопаемо, първобитно същество“; духовития Алекси Дютей, адвокат със сипаничаво лице, но блестящ и весел събеседник, който утешава Аврора в дни на лошо настроение: поетичният Жул Неро, по прякор Малгаша, защото е бил в Мадагаскар, поклонник, като мадам Дюдеван, на Русо и Шатобриан.

Тази палава дружина тича в лунни нощи по друмищата, из горите и улиците, събужда гражданите, издебва влюбени двойки или влиза в работнически балове, за да танцува овернски танци. Понякога, докато Казимир хърка, Аврора се измъква с брат си от Ноан, пристига на кон в Ла Шатр и отива да изпее серенада под прозореца на Дютей. Или тръгва призори с Неро, който е естественик, да изучава растения, минерали, насекоми. Една есен е посветена на изучаване гъбите, друга на мъховете и лишеите. Около тази двойка, която събира лечебни билки, витае сянката на Русо. Тези другари по игри и излети се влюбват естествено в хубавата жена в панталон и рубашка, която се държи другарски с тях. Дютей е женен; въпреки това я ухажва, но без успех. Макар че е без зъби и женен, Малгаша също си опитва щастието. И той е отблъснат. „Безчовечната“ разказва шеговито на Казимир получените признания: „Нямам сърце, способно да люби, затова не изпитвам любов нито към него, нито към когото и да е“; но в същото време признава на Малгаша, че „обича другиго“; това не пречи на госпожа Неро да й пише „писмо, пълно с глупости“, за да я укори за „лицемерието, кокетството и всичко, което свършва на «то».“

Вярно е, че тя все повече и повече се увлича да буди желания, които няма никакво намерение да задоволи. Местните дребни благородници и гражданите от Ла Шатр осъждат закачките и волностите й. Не и ли хрумва да покани на един и същи бал хора от първа, втора и трета класа? Не убеди ли заместник-префекта дьо Периньи да покани учителя по музика и съпругата му? „Още едно подражание на мадам Дюдеван“, казват хората, когато чуят за нещо нередно. Тя знае това и смята, че провинцията е глупава и зла. Още повече защото неотстъпчивото градче е твърде неморално: „Мъжете прекарват нощите в кръчмата, пиянствуват и се отдават на всякакви безпътства. Жените, дори най-добрите, са нечувано леконравни.“