Андре Мороа - Жорж Санд

„На света няма нито един мъж, нито един, който би се задоволил продължително време само със сърцето на жената. Орелиен разчита сигурно на победа. Е ако я отлага, то е само защото е уверен, че ще я постигне. Ако трябва да се съглася, ще умра от това, ако откажа, ще загубя сърцето му!…“

Но той се е заклел да я пощади: „Вие именно, Орелиен, ме убеждавате да ви се съпротивлявам, да не се страхувам, че ще ви огорча. О, ангеле!…“ При такива ангелски отношения тя започва да мисли за вечния живот: „Нали вярвате, Орелиен, че има по-добър свят?“ Тази прашинка, способна на такава любов, бог ще я възвърне за нов живот: „Той ще ни свърже тогава навеки, в един спокоен свят, гдето обичта ще бъде законна и щастието безкрайно…“ А ще могат ли да се видят отново на този свят? Зависи от Казимир. Щом има клетвата им, че ще се обичат целомъдрено, би трябвало да им позволи да се срещат, да си пишат. „Слушай, Казимир, ти имаш велика, благородна душа, доказа ми това, зная го…“

По съвет на Орелиен тя пише за съпруга си Изповед от осемнадесет страници…

„Уви! В какво ужасно положение се намирам! Когато се чувствувам готова да се отдам на покаяние, на вълненията си, усещам, че нещо ме възпира, принуждава ме да търся приемливи, но студени доводи вместо изявите на сърцето си. Как да определя какво ми пречи и ме смразява? Сигурно не суровата безчувственост на зло сърце, а изблик на гордост, която ту възприемам като благородно чувство, ту отхвърлям като внушена от човешка надменност… Ти ми искаше неведнъж обяснения, признания; не можах да се реша на такова нещо; и не само от затруднение да призная грешките си, а от страх да не те огорча. Трябваше да забия острието направо, да навляза в подробности, които щяха да те наскърбят, може би да те разгневят; трябваше да ти кажа също, че и ти си малко виновен към мене; виновен не е точната дума: ти имаше само добри намерения, беше всякога добър, великодушен, внимателен, грижлив, но без да съзнаваш, имаше неволна вина. Ти беше, ако смея да се изразя така, невинната причина за моето отклонение от правия път…“

След това разказва живота си, тъжен, лишен след брака им от всичко, което би могло да го направи по-красив. Изоставила е музиката, защото пианото го прогонва:

„Когато разговаряхме, особено за литература, поезия или нравственост, ти не познаваше авторите, за които говорех, намираше, че разбиранията ми са налудничави, чувствата ми — занесени и романтични. Аз преставах да говоря, но започвах да изпитвам истинска мъка от мисълта, че никога не ще има съответствие в нашите вкусове…“

Тя признава, че Казимир е много добър: за да задоволи хрумванията на жена си, той е похарчил тридесет хиляди франка (златни), половината от сумата, която е получил от баща си. Обича я, притиска я в обятията си, но дълбока духовна близост между тях не се установява. От това настъпва отвращение и сълзи. По-нататък тя разказва искрено — или поне така мисли — приключението с Орелиен, който е трогнат от благородното държане на Казимир:

„Аврора — каза той, — аз ще говоря с вас само това, което той може да чуе и одобри. Ще обединим усилията си да го направим щастлив; ще вложим всичките си грижи за тази цел; ако в съзнанието ни влезе някога лоша мисъл, ще я отблъснем с отвращение; ако почувствуваме, че се връщаме към миналото, ще си припомним, че той ви каза: «Можеш пак да ме мамиш, но аз имам доверие е тебе». А може ли човек да злоупотреби с такова доверие? Искам да ви смъмря, Аврора: вие не обичате достатъчно съпруга си; никога не бяхте ми говорили за него. Аз не го смятах способен на такова душевно величие. Лично аз го обичам от все сърце… Аз се усмихвах от радост: «Сега вече го познавате — казах. — Аз също го познавам, обичам го, държа на него и се разкайвам за прегрешенията си…»“

Отсега нататък всичко ще бъде леко. Ангелски добрият Казимир, опознал вече по-добре Орелиен, ще го обича като брат.

„Ето — ще кажат студените същества, които не могат да изпитат в тесния си свят една велика и красива мисъл, — ето едно безсмислено, неискрено, романтично, невъзможно намерение. То е сигурно такова за хора, които разсъждават така. Но за нас, приятелю мой, скъпи ми Казимир, не е. Чуй ме, разбери ме, размисли! Никой не те е научил да си даваш сметка за своите чувства; те са в сърцето ти, бог ги е поставил там. Умът ти не е образован, но душата ти е останала такава, каквато бог я е създал, във всяко отношение достойна за моята. Аз не те познавах до днес, мислех те неспособен да ме разбереш; никога до сега не бих се осмелила да ти напиша подробно писмо; бих се страхувала, че след като го прочетеш, ще ми кажеш: «Горката ми жена си е загубила ума!» Днес ти разкривам с радост душата си, оставям те да четеш в нея; уверена съм, че ме разбираш, че ме одобряваш…“