Андре Мороа - Жорж Санд

Ето какво би желала да каже тя. И се осмелява да го каже едва след съпружеската драма.

Бременността, раждането, черковният обред след това забавят обяснението; завръщането в Ноан през 1825 година открива, че животът там няма да е щастлив. Аврора се оплаква от сърцебиене, от главоболие; кашля и мисли, че е туберкулозна. Раздразнен до крайност, убеден, че тези болести са въображаеми, Казимир нарича жена си „глупачка, идиотка“. Една тъжна вест окончателно угнетява мадам Дюдеван. Старият й възпитател Дешартр е починал в Париж. Този самоуверен догматик със своеобразни разбирания, е започнал да се занимава със спекулации, да дава в заем пари на непознати. Разорен, не се оплаква никому от гордост и умира като стоик. София-Виктория, която го мрази, ликува: „Най-после Дешартр се махна от тоя свят!“ След като загубва своя „велик човек“, Аврора се чувствува още по-осиротяла. Кой ли ще я обича? Брат й Иполит? Той е животно от породата на Казимир, гуляйджия, който обича само виното и жените. Сключил е съвсем неочаквано блестящ брак с госпожица Емилия дьо Вилньов и се е настанил да живее в замъка Монживре, в съседство с Ноан. Приятен съсед, само че „пиянството ще погуби този очарователен ум“. Що се отнася до София-Виктория, тя пише, само за да се оплаква или да се хвали.

Госпожа Морис Дюпен до Аврора Дюдеван:

Вие се оженихте, дъще, на същата дата, когато бе погребан баща ви, веселихте се на именния му ден, свети Морис, и аз съм убедена, че не сте се и сетили за майка си, която никак не е щастлива. Като не сте добра дъщеря, постарайте се да бъдете добра съпруга, добра сестра, а един ден и добра майка…

Какъв грозен недостатък е ревността! За щастие не я изпитвам вече, но от това не съм по-весела и бих била доволна да се върна към ония добри времена. Ако, разбира се, не ми хрумне… Господи, какво приказвам? На моята възраст! Слушай, Аврора, ще трябва да смъмриш майка си. Ето какво става, когато човек заговори за бракове…

6 януари 1824:

Получих тримесечната пенсия и четирите страници глупости, които ме разсмяха, както и писмото за Нова година, което много ме зарадва… Адресът ми е: хотел „Майнц“, улица „Дюфо“ №6. Ще търсите мадам дьо Ноан-Дюпен…

Жената от простолюдието си присвоява името на старата графиня! В тази нравствена самота за Аврора е истинска радост да приеме в Ноан две свои съученички от монастира заедно с баща им — Джейн и Еме Базуен. Двете девойки ще отидат през юни в Котре; Казимир иска да прекара лятото у баща си, в Гийери. Уговарят, че семейство Дюдеван ще прекара известно време в Пиренеите, преди да отидат в Гаскон. „Сбогом, Ноан — пише Аврора, — може би няма да те видя вече.“ Тя мисли, че е на умиране; а не страда от никаква болест освен от жажда за любов. Казимир се опитва понякога неумело да я утешава, но често изпада в нетърпение и лошо настроение. На минаване през Перигьо прави незаслужена бурна сцена; Аврора скита дълго из старинните улици и горчиво плаче. Най-после се показват планините от чер мрамор и тъмносиви шисти, после се разкрива пропаст, а на дъното й бучи планински порой. „Всичко ми се стори страхотно и прекрасно.“

В Котре се прегръща с Джейн и Еме. Те живеят в съвсем примитивен и прекалено скъп хотел. Казимир тръгва още на следния ден на лов из планината: „Стреля по сърни и орли. Става в два часа сутринта и се връща по мрак. Жена му е недоволна от това. Той сякаш не предвижда, че може да дойде време, когато ще се радва на отсъствието му…“

В Котре вее бунтарски вятър. Аврора се сприятелява с една млада жена от Бордо, Зое Льороа, която става нейна довереница, следователно естествена неприятелка на съпруга. Мадам Дюдеван пише в дневника си: „Бракът е прекрасен за влюбените и полезен за светците… Бракът е крайната цел на любовта. Когато любов вече няма или не е имало изобщо, остава само жертвата… Отлично за този, който разбира жертвуването… Не съществува може би нищо средно между силата на великите души, която води до святост, и удобната тъпост на дребните души, която води до безчувственост. Всъщност, не: има и нещо средно — отчаянието…“

Има и още нещо: вдетиняването. Тя е толкова млада! Да тича, да се катери, да язди — всичко я забавлява. „Толкова малко бях глезена, откакто съм на тоя свят! Нямах нито майка, нито сестра да изсушават сълзите ми…“

Щом една жена с красиви очи търси сродна душа, ще я намери. Сродната душа на Аврора Дюдеван се нарича Орелиен дьо Сез. Този двадесет и шест годишен младеж с благородна душа и поетични склонности е заместник-прокурор в Бордо. В Пиренеите е дошъл със семейството на годеницата си, но веднага се увлича от чара на Аврора, от циганската й красота, от умолителния, питащ поглед на големите очи, от ума и културата и най-после от тихата тъга, прикрита зад външната екзалтация. Ловецът на орли и диви кози е наредил на жена си да го следва и тя го намира от време на време в Люз или Баньер. Орелиен дьо Сез я придружава из снеговете, покрай порои и леговища на мечки, подкрепя я по ръбове на пропасти. Еме Базуен я мъмри за тези разходки без съпруга. „Не виждам нищо лошо в това, защото той върви напред, а аз отивам там, гдето ще отиде и той… Еме не разбира, че понякога имаме нужда да се зашеметим, да забравим… Какво да забравим? — пита тя. — Знам ли какво? Да забравим всичко, да забравим главно, че съществуваме…“