Андре Мороа - Жорж Санд

Той се е променил твърде много. Гласът му е толкова слаб, че тя едва го чува. Но духовникът все пак си възвръща ласкавото красноречие, за да я утеши: „Изтъкна ми, че тъгата, на която се поддавам, е едно от най-опасните душевни състояния, защото дава достъп на лоши впечатления и слабост. Бих била щастлива, ако можех да следвам съветите му и да възстановя веселието и смелостта си!“ Абат дьо Премор не успява да й ги възвърне. Премного умен, премного толерантен, премного човечен, старият йезуит не може да излекува болест, която му е съвършено ясна. Аврора жадува за безусловна вяра. Земният живот й е отказал това, което се е надявала да получи от него; тя би предпочела да се приюти в младежките си вярвания. Абатът я съветва да се усамоти за известно време в своя някогашен монастир. Игуменката, госпожа Евгения, се съгласява да я приеме. Казимир одобрява намерението: „Моят мъж не беше никак религиозен, но намираше, че е добре аз да съм“. Сигурно се надява, че вярата, която той не споделя, би успокоила жена му и би му осигурила спокойствие. Монахините посрещат майчински Аврора. Тя ходи всеки ден да се моли в черквата, гдето бе чула някога божия зов. Не е ли сбъркала, като избра мирския живот, гдето не намира щастие? „Имате прекрасно дете — казва добрата майка Алиша, — а това е достатъчно, за да бъдете щастлива на този свят. Животът е кратък.“ Аврора си казва, че животът е кратък за монахините, но дълъг за хора, чиито чувства и страсти превръщат всеки ден в цял мир от страдания и умора. Тя признава своите метафизически съмнения. „Няма значение! — казва за нея майка Алиша. — Всъщност тя обича бога и бог знае това.“ Аврора Дюдеван изпада скоро под обаянието на чудния монастирски покой и изпитва изкушение да остане повече време тук. Но в монастира е студено; тя е зиморничава; малкият се е разболял и тя трябва да се върне заради него. Дребни неща определят важни решения.

„Майчинството дава неизразими радости, но, все едно дали с любов или с брак, то се заплаща с цена, каквато никого не съветвам да даде.“ Тази цена е физическото отдаване. Аврора се ужасява от плътската любов. По-късно се осмелява да опише какво е преживяла през първите месеци след женитбата си. Когато брат й Иполит жени в 1843 година дъщеря си Леонтина, Аврора го предупреждава за опасността, която й е добре известна:

„Не допускай зет ти да бъде груб към дъщеря ти в първата брачна нощ, защото много заболявания и тежки раждания у нежни жени се дължат само на това. Мъжете не разбират, че това забавление е мъченичество за нас. Кажи му да бъде по-сдържан в удоволствията и да почака, докато приучи постепенно жена си да ги разбира и възприема. Няма нищо по-ужасно от уплахата, болката и отвращението на едно нещастно дете, насилвано от някой скот.

Възпитаваме девойките като светици, а след това ги предаваме като кобилки!…“

Аврора е прекарала младостта си във възвишени мечти за любов в духа на Русо; и не може вече да се принизи към такава груба похот. Брачното легло е арена на жестока истина, гдето една романтичка се чувствува изведнъж сразена. За Казимир, един съвсем обикновен мъж, любовта е съвсем просто нещо; той има опитността на леконравен ерген; надява се, че ще пробуди лесно у жена си приятни усещания, като тия, които сам така леко изпитва. Не сполучва и дълго не разбира, че е така. Тя се примирява да дава удоволствие, което не споделя, но след като безгрижният груб съпруг заспи, тя плаче до разсъмване. „Сладострастието се превръща за нея в танталови мъки. То е благотворна освежителна вода, която я обгражда отвред, без да утолява жаждата й; то е неоткъснат вкусен плод, но ръцете й не могат да го достигнат, за да утолят мъката от глада. Само любовта дава истински живот; тя не я изпитва; а би желала на всяка цена да я изпита.“

При подобна безизходица други жени си търсят любовник. Аврора все още обича твърде много своя съпруг; иска да му дари щастие, да му бъде полезна, да слее съществуванията им. Но той сякаш не придава никаква стойност на щедро раздаваните съкровища.

„Деветнадесетгодишна, освободена от действителни тревоги и скърби, омъжена за превъзходен човек, майка на прекрасно дете, заобиколена с всичко, което можеше да задоволи вкусовете ми, аз изпитвах досада от живота. Ах! Това душевно състояние е лесно обяснимо. Настъпва време, когато човек има нужда да обича, да обича с изключителна любов. Когато всяка наша постъпка трябва да е свързана с обекта на любовта ни. Искаме да бъдем и красиви, и надарени само за него. Ти не забелязваше никакво качество у мене. Знанията ми бяха излишни; ти не ги споделяше. Аз не казвах и на себе си дори всичко това; но го усещах; прегръщах те в обятията си, ти ме обичаше, и все пак нещо неопределимо липсваше за щастието ми…“